Интервю на ГАЛИН ЛЮЦКАНОВ
Снимката е от личния архив на Тим Уивър
- Лесен ли беше преходът от писането за списания за видео игри към писането на трилъри?
- Не беше много трудно, защото това е просто друга дисциплина в писането. Бях журналист в продължение на 18 години и през последните 10 от тях повече се занимавах с организацията на списанията, кориците, хората, които работеха там и не пишех толкова много. Започнах да пиша книгите в свободното си време вечер. Журналистиката ти дава доста умения и прави промяната по-лесна. Ти като журналист знаеш, че трябва да дадеш определен брой думи в планираното време, всеки ден трябва да напишеш нещо. Опитах се да го пренеса в книгите и всеки ден да пиша по малко, да си създам някакъв режим. Мисля, че преходът беше лесен, просто използвах доста от уменията и знанията ми като журналист. Ти също знаеш, че в нашата професия понякога се работи в доста нетипични часове, това беше трудния момент - в началото да съчетая двата вида писане.
- Как възникна идеята за Дейвид Рейкър? Човек, който се занимава с издирване на изчезнали хора, е много нетипичен главен герой.
- Да, прав си. Аз чета много трилъри, израснах, четейки трилъри. Когато започнах сериозно да мисля да пиша книги, знаех, че трябва да намеря такава ниша на пазара, която все още не е заета от никого. Тогава вече имаше много главни герои полицаи, офицери от ФБР, много съдебни трилъри, и там нямаше кой знае колко място, където да "вляза". Не исках да пиша за полицейски случаи от гледна точка на полицията, а от гледна точка на някой, който е извън нея. В много от книгите ми полицията дори е противник на Рейкър, не негов съюзник. В повечето трилъри полицаите са героите, но в моите книги не е така.
По това време прочетох доста истории за изчезнали хора и бях много развълнуван от тях, защото за семействата на тези хора това е много специфично и трудно изживяване. Те скърбят за човек, за когото не знаят дали е жив или мъртъв, а това е огромна трагедия. Освен това не бях особено заинтересован да пиша книги, в които главният герой е планина от мускули, отличен боец... Исках да пиша за по-обикновен човек, но различното при Рейкър, неговата супер сила е неговата съпричастност, способността му да изслушва хората, да ги разбира, да "чете" хората, да ги кара да се чувстват комфортно в неговата компания и да му вярват. И когато му вярват, те му споделят тайните си. Това е начинът, по който той разрешава случаите. Винаги съм смятал, че книгите за Рейкър са за хората, които четат трилърите със сърцата си. Стремя се да балансирам нещата, заради които се четат трилърите - интересната идея, обратите и непредвидимостта, с герои на които да съчувстваш, герои които чувстваш, че живеят и дишат на страниците на книгата.
- Дейвид е тъжен човек заради личния си живот, такива са и книгите. Планираше ли го от самото начало на поредицата?
- Не съвсем. Исках да напиша поредица, в която да изследвам характера на Дейвид в дългосрочен период. Освен това се появиха е други герои, като Колм Хийли във втората книга "The Dead Tracks", които също влияят. Колм се разви много и играе сериозна роля в книгите, а това никога не беше част от първоначалния план. Дори мислех да го "убия" в края на книгата. Понеже не планирам предварително книгите, понякога те се развиват в различна посока, която не съм очаквал. Хийли трябваше се появи само в тази книга, но когато се сблъска с Рейкър се оказа, че в него има потенциал, който може да се развие в бъдеще. И той все още играе сериозна роля в книгите ми.
- Всеки от колегите ти, с които съм говорил, има свой собствен начин на писане. Как е при теб - започваш с ясен план за цялата книга или имаш началото и оставяш книгата да се развива?
- В началото на всяка книга изчезването на хората е ясно обособено в главата ми. Не е задължително да съм наясно как е станало и кой е въвлечен, но всяка книга започва с някакво изчезване. В третата книга, "Vanished", един човек изчезва в лондонското метро, пътувайки между две станции. В "I Am Missing" се чудих какво ще е, ако човек се появи на брега без спомен кой е. Той е изчезналият, в чието минало Рейкър трябва да се зарови и да разбере кой е. В "No One Home" за една нощ изчезват хората от цяло село... Това е точката от която започвам, това е мистерията, която е двигател за развитието на книгите. Отделно от това нямам никаква идея как ще се развие действието. Пиша и гледам накъде отиват нещата. Има няколко причини за това. Писането на една книга ми отнема около 10 месеца и за да задържиш вниманието си толкова дълго време, тя трябва да е интересна и на мен. Когато не планираш имаш възможността за непредвидимост и това поддържа интереса.
Втората причина е, че това ми дава възможност да подходя към книгата като читател, който не знае нищо и няма идея как ще се развият нещата и докъде ще стигнат. Понякога си мислиш: "Читателите смятат, че нещата ще се развият в тази посока". Тогава аз започвам да пиша в друга посока. Да се поставиш в позицията на читател е изключително полезно, когато пишеш трилъри, защото можеш да създадеш абсолютно неочаквани обрати. Освен това за мен героите не оживяват преди да влязат в страниците. Можеш да планираш предварително, но преди да започнеш да пишеш за тях, ти не знаеш как ще реагират един към друг, как ще се държат в обстановката, която си създал за тях...
Това са причините за да не планирам. Не казвам, че това е верният път, има много хора, които планират, но за мен това е начинът да извадя най-доброто от себе си. Планирането би отнело от удоволствието от писането на книгата, защото ще премахне част от изненадите, които се появяват в развитието й.
- Твоите книги са изключително детайлни. Колко време ти отнемат предварителните проучвания?
- Обикновено около месец. За мен те включват разговори с хора, четене, обмисляне на идеи. Проучванията са много важни, за да убедиш читателите, че това което пишеш и реалистично и те могат да вярват в него, че това е нещо което те разпознават. Тук е важният момент. Ако правиш прекалено много проучвания и включиш всичко в книгата, се получава все едно четеш страница от Уикипедия. Затова в края на всяка книга слагам кратко уточнение, че съм си позволил малко по-свободно тълкуване на полицейските практики в Обединеното кралство например. Когато пишеш трилъри ти трябва да държиш вниманието на читателя постоянно изострено. Ако действието се забавя от прекалено много подробности, това не влияе добре на читателя.
- Връзката между полицията и Дейвид е доста сложна. Накратко, полицията не обича Дейвид. Беше ли и това част от първоначалната идея за книгите?
- Да. Аз много исках да имам герой, който е извън полицията. В случаите с изчезнали хора никога няма категорични отговори. Много от трилърите започват с идването на полицаите на мястото на престъплението, където е намерено тялото. Те започват да събират доказателства и това ги води някъде в разследването. При изчезналите хора няма тяло, ти не знаеш къде са. Нямаш идея дали са изчезнали по собствено желание, дали са били отвлечени или има друга причина. Не знаеш дали са живи или мъртви, всичко е възможно. Затова исках да имам външен човек, който да не е зависим от процедурите на работата на полицията.
Ти знаеш, че във Великобритания имаме Police Criminal Evidence Act, в който е описано какво трябва да правят полицаите, за да бъде делото успешно в съда. Те трябва да следват определени процедури, да записват всеки предмет-доказателство по определен начин, свидетелите трябва да бъдат разпитани по определен начин. Чувствах, че това ще наруши и забави ритъма на книгите ми. Например ако искам Рейкър да влезе в някоя къща, не искам той да чака няколко дни за да получи официално разрешение. Искам просто да влезе в къщата. Полицай също може да го направи, като заобиколи закона, но мисля, че ако това стане, читателят започва да губи вяра в книгата. Това не би се случило в реалния живот, защото няма да издържи в съда.
Исках да променя и обичайния характер на трилърите. В повечето от полицаите са положителните герои. В книгите за Рейкър също има добри полицаи, но също така и много лоши... Повечето от полицаите не обичат Дейвид, защото той е бил разследващ журналист, който започва да се занимава с издирването на изчезнали хора, което е като детективска работа. Те си мислят, че той е шарлатанин, измамник и това поражда напрежението между тях. Мисля, че това дава интересна динамика на книгите. Дейвид все пак има няколко приятели сред добрите ченгета, но има и много, които се опитват да му пречат. В повечето случаи това е заради тяхната гордост, защото когато разрешава тези стари случаи, полицията не изглежда добре. Това е нещо, което не съм срещал в други трилъри.
- Коя е най-трудната част от процеса на писане?
- Ох... Мисля, че най-трудният момент е когато напишеш 20-30 000 думи и стигнеш момента, който аз наричам "да удариш стената". Това е моментът, в който започваш да се съмняваш в себе си, в историята която пишеш, героите които представяш и не си сигурен накъде отиваш. Това е една от основните причини много от хората да не довършват книгите си. Стигаш до точката, в която не си сигурен в качеството на написаното. Това чувство никога не изчезва. В момента пиша 17-та книга за Рейкър и все още изпитвам това чувство. Всъщност писането като че ли става все по-трудно, защото всяка година се опитвам да пиша в различна посока. Трудно бих повярвал, ако някой каже, че писането е лесно, или че когато довършиш книгата си казваш "страхотно е". Истината е, че когато довършиш книгата нямаш идея дали тя е добра или лоша.
Никога не съм приемал тази работа за гарантирана. Първите четири книги и половина написах, докато все още бях журналист и това бяха най-трудните години от живота ми. Когато продължих само с книгите, никога не съм приемал това като нещо сигурно и гарантирано. Винаги съм бил много благодарен на читателите за доброто им отношени е към книгите ми.
- Как ти промени Дейвид Рейкър и как той промени теб през годините?
- Мисля, че Дейвид от първата ми книга "Chasing The Dead" e по-различен от Дейвид от втората - "The Dead Tracks", в която той става човекът, за когото пиша и досега. Всичко опира до опита, който трупаш, до развитието на героя в посока, в която не очакваш. В първите книги той се развива повече физически, участва в сблъсъци, докато след това се развива повече емоционално и психологически, но не мисля, че той се променя кой знае колко, той все още преживява всичко много силно. Не съм сигурен как той ме е променил. Аз съм благодарен, че той ми дава възможността да пиша тези истории, да изследвам места до които не бих се докоснал без него.
- Коя от книгите си написа най-лесно и коя най-трудно?
- Те всички са трудни по свой собствен начин, просто имат различно ниво на трудност, не мога да кажа, че която и да е от тях е била лесна. Някои се пишат по-бързо. Мисля, че "Fall From Grace" беше тази, която написах най-бързо, за 6-7 месеца, което наистина е много бързо да мен. Повечето от книгите ми отнемат доста повече време, някои от тях по 12-13 месеца. Понякога разбираш доста късно, че идеята, на която си заложил не е достатъчно добра и трябва да се върнеш доста назад. Понякога стигаш до 80-90% от книгата и все още нямаш идея как ще приключи всичко. В "No One Home", ако си спомняш, изчезва цяло село и аз до много късно нямах идея как точно се е случило... Писането на книги не може да бъде лесно. Мисля, че колкото по-опитен ставаш, толкова по-добре се справяш.
- Истина ли е, че ти е отнело около 10 години, докато публикуваш "Chasing The Dead", първата книга от поредицата?
- Да, истина е. Десет години от момента, в който започнах да пиша книгата, до публикуването й. Това не бяха 10 години писане. След като завърших ръкописа, го пратих на доста литературни агенти и всички го отказаха, и това продължи години. Някои не харесваха историята, казваха, че не е достатъчно добра, други не искаха да ме представят, но аз продължих, защото знаех, че искам да пиша, и накрая успях!
- Знам, че последният ми въпрос е малко подъл, но имаш ли любима книга на Тим Уивър?
- Всяка от книгите ми значи нещо за мен по различен начин, защото са писани през различен период от живота ми. Когато гледаш филм или слушаш песен, те могат да ти напомнят за някого или за момент от твоя живот. Същото е и с книгите. Всяка от тях значи нещо за мен. "Broken Heart" например е за филмовата индустрия. Аз съм голям фен на киното и тази книга ми даде шанс за много сериозно проучване в тази област. "Vanished" също беше много интересна отгледан точка на предварителните проучвания за историята на метрото. Не бих казал, че това ми е любимата книга, но имам особена слабост към "The Dead Tracks", втората ми книга, защото мисля, че тя е огромен скок в качествено отношение в сравнение с дебютната. Тя е и много важна за сюжетните линии в следващите книги.
