Когато международният живот се оказа парализиран от пандемията, всички в един глас заговориха за това, че светът никога няма да бъде същият като преди. Всичко се раздели на „до“ и „след“. След като премина първоначалният шок, настъпи нещо като стабилизация. Разбира се, формите се променяха, но съдържанието не съвсем. Дневният ред на световната политика се запази и едновременно със степента на излизане от вирусната анабиоза, започнаха да оживяват и традиционните проблеми.
Сега възприятието е друго и то вероятно вече е по-близо до реалността. Ако трябва да се изразим по-кратко, на всички процеси, които се развиваха преди, им беше дадено сериозно ускорение. Светът не се преобърна, но колкото по-далече отиват тези процеси, толкова по-малко този свят ще напомня за това, с което бяхме привикнали през изминалите няколко десетилетия. Отличителна черта на следващите години ще бъде неопределеността. Може да се възрази, че в това няма нищо ново и че този феномен отдавна се дискутира. Това действително е така, но сега неопределеността преминава в ново качество.
Вирусът е нагледна илюстрация за това. Природата и поведението на инфекцията и досега са много слабо изяснени. И лекарите, и съответните служби, макар и за няколко месеца да натрупаха богат опит, до голяма степен все още работят на базата на предположения. Оттук и спецификата на разговорите за ваксина и лекарство, които са оптимистични, но много внимателни и размити. Новите „вълни“ и огнища от коронавирус продължават, като някои страни отново се затварят и въвеждат карантина, а други връщат мерките, отменени в края на пролетта и началото на лятото. Възможно е властите да действат на принципа „проба-грешка“, но независимо от това, те продължават да действат по този начин. А това означава, че от ук нататък нервният ритъм в международните комуникации ще стане норма, както ще стане реална и възможността от внезапно прекъсване на връзките, поради поредното ескалиране на епидемията.
Разбираемо е, че това обстоятелство ще влияе силно върху планирането на международните отношения, като не само, че ще свие хоризонта, а отдалечавайки се от него, ще ни принуди да гледаме в краката си, а не по пътя напред. Главната жертва на събитията от 2020 г. е всеобщата мобилност, достигнала пика си през третото десетилетие на този век. Даже, както всички се надяват, ако в някакъв момент започнат да се отварят границите, ще се наложи да се примирим с възможността отново да бъдат затворени по всяко време. Колкото по-сложно стане пътуването, толкова по-голямо въздействие ще окаже това върху свързаната с него инфраструктура, от транспорт или хотели до цялата сфера на услугите, която е ориентирана към обслужване на масови потоци от хора. Това не означава смърт на туризма и командировките, но обхватът им значително ще намалее.
Принудителният преход към онлайн контакти през пролетта повлия и върху възприятието ни доколко е необходима цялата тази мобилност. Националните граници придобиват ново значение. Те определят пространството, ако не на личната сигурност, то в крайна сметка на разбирането за действащите правила и относителната свобода на придвижване. Както отбелязаха някои коментатори в пика на разпространение на заразата, национализмът придоби не етнически, не граждански, а териториален характер. Постоянно живеещите на една територия възприемат себе си като по-малко рискови един за друг, отколкото всеки пристигнал отвън чужденец. Разбира се, не трябва да абсолютизираме опита, който придобихме в острата фаза на епидемията, но той няма да изчезне безследно. Предсказуемостта на международното поведение в следвоенната епоха се определяше от наличието на международни институции, които достатъчно ефективно ограничаваха действията на държавите и ги вкарваха в определени рамки. Сега тези институции престават да функционират, защото прекалено много се промени световният контекст и изчезна основата за тяхната успешна работа.
Балансът на силите приключи след края на Студената война, а опитът една държава да доминира не завърши успешно. В близките години това отмиране на институциите ще продължи, като е възможно някои от тях напълно да изчезнат. Макар че това по правило се възпрепятства от бюрократичната инерция, защото да създадеш каквато и да било структура е много по-просто, отколкото да я закриеш. Международното сътрудничество няма да спре. Това просто не е възможно във взаимообвързания свят, който, разбира, се никъде няма да изчезне. Но това сътрудничество вече няма да се опира на общи световни структури, определящи правилата на участващите в тях страни. Сега активно призовават да се спаси/възроди многостранния подход, уж за да не се допусне залитането на света към полит-дарвинизма, към борбата на всички против всички. Но все пак, по навик, под многостранност се разбира връщане към повече или по-малко универсалните институции от предшестващите времена. А многостранността на настъпващата епоха ще изглежда малко по-иначе. Това ще бъде способността на няколко страни (три или повече, в зависимост от необходимостта) да обединят усилията си за решаване на конкретни въпроси. Ще бъдат привличани тези страни, които са необходими и важни по дадена тема. И докато тя е актуална, взаимодействието ще продължава, ако въпросът е изчерпан - конфигурацията ще се промени.
е значително по-сложна и многовариантна система, отколкото тази, която се прилагаше в периода на разцвет на глобализацията, но засега няма друго решение. В тази нова система всичко, много повече от преди, ще зависи от силата, устойчивостта и ефективността на всяка държава. Дори това да се дължи само на обстоятелството, че именно тези качества ще определят изхода на сделката за всеки конкретен случай. Сделката в многостранния модел ще бъде основа за взаимодействие. Според нарастването на значимостта на националните държави в световната система, а както се вижда, пандемията стимулира именно това, ще нараснат и изискванията към тяхната способност да постигат съгласие. Това означава преди всичко да имат умението да изградят хармонични отношения със собственото си общество и едва след това да се борят за успех навън.
Превод: Никола Стефанов, "glasove.com"
