История за чистата любов, вярата, стремежа към свобода и храбростта на сърцето се разгръща сред страниците на този патриотичен исторически роман.
Богат и плътен портрет на Княжество България в първите години след Освобождението рисува омайният исторически роман „Божана“ от новия красив глас в родната литература – писателката с чувствително перо Анна Авиил.
Под плътната сянка на едно гордо дърво се разгръща мащабна семейна сага за голямата любов, чистата вяра и вечното търсене на свободата, в чийто център стои волната „Божана“.
С жив като планински ручей език, романът на Анна Авиил ни приканва да облегнем гръб на бора и да се вслушаме в историята на младата българска държава. И на едно още по-младо детско сърце, което тепърва ще заскита по прашливите друми на порастването.
Съдбата не е отредила лек живот на малката Божана. Загубата на майка ѝ белязва завинаги дома на семейството ѝ с краските на тъгата и болката. Отгледана от дълбоко вярващата си баба и баща ѝ, който се е отрекъл от Бога след загубата на любимата си, Божана расте обградена от обич и традиции.
Един ден, вече като млада жена, когато двете Българии са съединени в едно, Божана отива до столицата. Там изгубена книга ще предизвика неочаквана среща, предопределена да разпали първите искри на любовта в буйното ѝ планинско сърце.
Появата на Стефан – образован и загрижен за развитието на страната си млад мъж от заможна градска фамилия, ще предизвика разностранни емоции в семейството на Божана. Изправена на кръстопът между миналото и бъдещето, между традициите и модерния живот, Божана ще трябва да се докосне до своята собствена вяра по смелия път към мечтите си.
Сред всичко това младият бор съхранява и тъгата, и щастието на семейството, а залюлени от вятъра, клоните му тихо напяват горчиво-сладката мелодия на човешката душа. Докато българската държава прави своите стъпки през хапливите ветрове на историята.
Страница след страница Анна Авиил разгръща закътаните спомени за едни вече отминали времена, запазили в себе си усещането за свобода и широта.
Пропит с тиха мъдрост, нежни и раними персонажи и широк литературен устрем, „Божана“ е роман, чиито корени прегръщат здраво читателското сърце. И с надежда му припомнят, че слънцето пробива и най-плътните облаци.
Из „Божана“ от Анна Авиил
1884 година
Цял ден Божанка не се отдели от новото дърво в двора. Скоро след пладне дойде и Невенка. Застана до другарката си около дървото и зяпна в него. Разпалено Божанка разправяше как го е донесъл татко ѝ, а Невенка мигаше с тъмните си очета срещу малкия бор. По едно време Божанка ѝ рече:
– Невенке, тичай да доведеш Нонка и Райна да видят и те какъв дар имам от гората! Тичай бърже!
– Божанке, ама нали нема да отвързваш Караман, че ме е страх от него?
– Невенке, как ще те е страх?! Той е такъв добър!
– Я! Виж го колко е голем! Мене само от туй ме е страх!
– Добре, Невенке, не бой се, вързан ще остане! Ти само доведи Нонка и Райна да видят дървото! После може у вас да играеме, ако те е страх от Караман.
След не повече от десетина минути на вратата се скупчиха няколко деца. Две от тях държаха за ръка други по-малки, току-що проходили. Надничаха едно над друго да видят новото дърво на Божанка. Още от вратата ги посрещна Караман. Измъкнал се беше от каишката и с радостен лай сновеше до оградата. Веднага се чу писък и Божанка изтича боса от къщата.
– Карамане! Карамане, прибери се! Невенке, що пищиш? Нали ти рекох, че се радва?!
– Страх ме е ма, Божанкеее! – през плач отговори треперещото момиче. – Страх ме е! Вържи гоооо! – Плачът премина в хленчене, след като Божанка хвана кучето за козината и го задърпа към обора. Кучето я последва със скимтене и след като тя затръшна вратата след него, се чу ядосаният му лай. Божанка изтупа ръцете си една в друга и се провикна към децата:
– Влизайте! Аз сега да се обуя и идвам! – Детето направи две крачки и пак се обърна към децата: – Невенке, иди доведи и Несбие!
– Не мога! Баба не ми дава да ходя там.
Божанка спря, вдигна високо брадичката си и трапчинката там се очерта още повече. Очите ѝ се разшириха и стрелнаха остро Невенка. От тоя възмутен поглед момичето се сконфузи и сведе глава засрамено. Божанка махна с ръка:
– Уф, че си! Аз ще си я извикам после.
Изтича към къщата и затопурка с босите крачета по дървените стълби. Седна пред вратата при обущата и припряно взе да се обува. Набързо завърза цървулите, приглади кичурите, дето се бяха измъкнали от двете плитки, облече коженото елече, което бе захвърлила на пода, и се върна при децата. Всички продължаваха да стоят до вратата и уплашено гледаха към обора, откъдето се чуваше Караман.
– Божанке, а да ходим у нас! – изхленчи Невенка.
– Уф, Невенкее! Нали виждаш, че го прибрах?! – разочаровано отвърна Божанка. – Хайде, елате! Елате да ви покажа какво ми донесе тате от гората! – И тя поведе децата към малкия бор, който стоеше в средата на двора.
Децата заобиколиха прясно засаденото дърво и го заоглеждаха с любопитство.
– Тате рече, че се е родило сега, през зимата.
– Вече у вас ли ще живее? – попита дребничката Нонка.
– У нас ами! То си е мое! И разбира сичко – придаде значимост на думите си Божанка.
– Отде знаеш, че разбира? – изненадано попита Райна.
– Личи му. Виж! – посочи го с ръка Божанка.
Децата източиха вратлета и заоглеждаха дървото. Въртяха глави, повдигаха вежди и мигаха учудено. Нито едно не успя да разбере по какво му личи, че разбира хората, но никое от тях не посмя да попита Божанка за това.
– Я какви гости са ни дошли!
Децата рязко се обърнаха към гласа, който идеше зад тях. Не бяха разбрали кога Божанкината баба беше застанала зад гърбовете им.
– Кое време е сега? Искам да знам дали сички сте закусили? – Децата стъписано се смълчаха. – Аха, разбрах! Не мърдайте оттука!
Възрастната жена се обърна, влезе навътре и след малко излезе с пита, старателно увита в памучна кърпа. Тя постави питата на ниската масичка под чардака, разгъна я и взе да я разчупва. Децата се струпаха около нея с лакоми очи. Едно по едно тя постави отчупените парчета в протегнатите ръчички.
– Хапвайте, бабините, после ще играете! Със сиренце съм я направила. Хайде!
С пълни устица, децата лакомо дъвчеха и шумно преглъщаха вкусния хляб.
– Майка прави най-хубавия хляб! – доволно се похвали Божанка.
– Искам и мама да меси като тебе, бабо Лено! – обади се Невенка.
Възрастната жена с умиление погали тъмната косица на Невенка.
Не мина много време, когато всичко беше изядено и не остана нито трохичка от разчупената пита. Само братчето на Невенка, току-що проходило, все още стискаше своето парче в юмруче. Постепенно вниманието на децата отново се върна към малкия бор и те пак го наобиколиха. Разглеждаха го отвсякъде, боязливо пипаха бодливите му клони, опитваха се да го погалят, а Божанка разказваше ли, разказваше за него, сякаш винаги беше стоял в тоя двор. Чудеха се децата на думите ѝ как можеше едно дърво да разбира всичко, но на моменти и на тях се струваше, че забелязват това.
Когато се умори да разказва, Божанка оживено предложи:
– Искате ли да играеме на криеница с дървото?
Децата объркано я погледнаха.
– Ама то как ще тича с нас?!
– Няма да тича. То ще ни намира!
– Как ще ни намира, като не може да мърда?! – недоумяваше Нонка.
– С поглед, Нонке! С поглед ще ни намира – уверено отвърна Божанка. – Айде! Аз вече избрах къде да се скрия! – И тя тичешком се насочи към задната част на къщата.
Децата колебливо се спогледаха, но бързо си избраха скришни места и се затичаха към тях. Остана само братчето на Невенка, още не можеше да тича като другите. То се огледа наоколо, потърси децата с поглед, пък вдигна ръчичката, в която държеше хляба, и се усмихна щастливо. Изведнъж тупна рязко на земята до малкия бор, навря цялото парче хляб в устата си, засмука го и замляска доволно. Децата около него взеха да тичат и едно по едно да излизат от скришните си места, глъч и смях се разнесе из целия двор. Момченцето се обръщаше след тях, без да вади парчето из устата си. Все по-силни ставаха виковете и още по-бурна играта. Дори и Караман, затворен в обора, не можеше да ги надвика със своето лаене. Докато притичваха покрай малкия бор, децата взеха и да му говорят. По-скоро подминаваха седналото до него момченце, но никой вече не се съмняваше, че малкият бор ги разбира. По някое време, уморени и задъхани, те пак се събраха около него за почивка.
– Ще отида да извикам Несбие – изведнъж рече Божанка.
Внезапно замлъкнаха децата и едно друго взеха да се споглеждат. Никой нищо не отговори.
– Вие ме изчакайте, аз сега ще се върна! – понечи да тръгне Божанка.
– Аз ще ида да пия вода. Ожаднях нещо – първа се окопити Нонка.
– Майка ще ти даде! Що ще ходиш чак у вас? – изпитателно я погледна Божанка.
– Аз и за друго требва да ида до дòма – измънка Нонка.
– То и аз требва да тръгвам – обади друго от децата.
Божанка ги изгледа всички и накрая спря погледа си на Невенка. Тя наведе глава и смънка под носа си:
– Ще заведа брат ми у нас.
Вирна брадичка Божанка и без да казва нищо, се запъти към голямата порта. Стигна до нея, хвана с две ръце мандалото и с усилие я издърпа към себе си. Сетне се обърна към гостенчетата си и сърдито ги подкани да си ходят. Негодуванието беше зачервило бялото личице на Божанка, а острият ѝ поглед хвърляше вина върху всяко от излизащите с наведена глава деца.
– Не е хубаво децата да се делят! – ядовито подвикна русокосото момиче. – Така дума майка!
Гневно изгледа как децата се разпръснаха в различни посоки. Докато се тътреше нагоре по стръмния баир, дърпайки братчето си, Невенка смутено се обърна назад и погледът ѝ се пресрещна с този на Божанка. Остро я прониза разочарованието, което идеше от другарката ѝ, и тя побърза да се скрие от нея.
Без повече да се бави, Божанка придърпа портата, затвори я плътно и се запъти към кривите улички на турската махала.
Когато влезе в двора на Несбие, я завари седнала на трикрако столче да играе с парцалена кукла. Още щом чу да хлопва дворния вратник, турското момиченце вдигна глава. Лицето ѝ засия, като видя Божанка, и неволно погледна към горния чардак, където на миндера сред множество разноцветни възглавници се бе излегнала майка ѝ. Възрастната жена се надигна и побърза да покрие лицето си. В този дом рядко влизаше някой, обикновено не за добро, но при вида на Божанка пухкавото лице на жената се усмихна с умиление. Това дете беше единственото, което не се свенеше да влиза при тях, и единственото, с което нейната Несбие можеше да играе. Синовете на Захра бяха много по-големи и помагаха на баща си в занаята и дюкяна. Никой освен нея нямаше време за най-малкото ѝ дете и тя с тъга го гледаше как то расте самотно. Беше безпомощна да направи нещо. Живееха потиснато и притеснено, отхвърлени от цялото село. Освен на работа, мъжете не ходеха никъде другаде, а те двете с Несбие не излизаха по никакъв повод от двора навън. Захра не спираше да се измъчва от тази враждебност, която ги обграждаше. Сякаш никой не забелязваше и не се интересуваше от тяхната доброта и готовност да помогнат във всеки един момент. Мъжът ѝ Мехмед Салих носеше кротка и човеколюбива душа. На никого дума напреко не беше казал. И преди още, докато по тия земи беше турско, той все защитаваше онеправданите българи. Колко пъти се беше застъпвал за тях пред коджабашията1! Колко пъти беше спасявал българи от кауша2! Тогава думата му се чуваше. Беше почитан и уважаван. Често-често плащаше техните глоби и задължения към властта. По онова време той беше заможен, занаятът му вървеше добре, имаше голям дюкян в градската чаршия. Голяма и хубава, къщата им беше добре поддържана, с много прислуга. Захра обичаше разкоша и се радваше на изобилието в техния дом. А сега? Сега сичко западна, често се тюхкаше тя. В дюкяна на мъжа ѝ вече никой не искаше да влиза, нищо че той и синовете им се трудеха от ранна заран до късна доба. Петното „турчин“ беше лепнато върху тях, като че ли това бе срамно. Отгоре на всичкото и синовете им вече не искаха да носят фесове, каяфèта3 си смениха. Искаха да бъдат и те като другите. Не искаха да ги делят. Дори малката Несбие не ѝ даваше вече да я сплита на повече от две плитки. А стоката пълнеше дюкяна и никой не влизаше – всеки ги подминаваше. Рядко ще се отбие някой, който все още уважаваше Мехмед Салих. От време на време ще влезе странник или чужденец, дето спешно му потрябвал сарач4, но това не беше достатъчно. Все по-често не им достигаха парите. И къщата им взе да се руши – не намираха дюлгерин5, който да влезе при тях. Все чакаха такива от Румелията. Там дюлгерите откликваха с готовност, само и само да дойдат из свободните земи, но това ставаше трудно. А и откакто намаляха парите, трудно поддържаха къщата. Ето че и синовете ѝ стояха неженени по същата причина – изолирани и отхвърлени, не общуваха с никого. След като Турция падна във войната, само тяхното семейство остана тук. Само те единствени не избягаха. Мехмед Салих оставаше категоричен:
– Къде да вървиме по чужди места?! Ние не сме престъпници! Домът ни е тука. Родът ни сè тука е живял! Братски сме живели и с българи, и с турци. Никому нищо лошо не сме сторили. Людете ни знаят сè с добро. Никъде нема да мърдаме!
1 Селски кмет (тур.). – Бел. авт.
2 Затвор (тур.). – Бел. авт.
3 Вид, изглед на човек (тур.). – Бел. авт.
4 Занаятчия, който обработва кожи (остар.). – Бел. авт.
5 Строител по дървените части на къща (остар.). – Бел. авт.
