„Вечните времена на Петър Слабаков“ е книга, която разказва за човека и актьора, препатил през годините своя богат творчески и житейски път. Тя бе представена в рамките на 41-то издание на националния кинофестивал „Златна роза“ във Варна. В негова чест до входа на Морската градина беше открита и изложба от постери, посветена на неговия 100- годишен юбилей.
„Това е актьорът с най-много главни роли в българското кино“, разказа авторката на книгата Румяна Емануилиду и допълни, че чрез неговия син Андрей Слабаков - който също присъства в залата - бе попълнена изцяло богатата филмография на твореца.
Книгата разказва за живота му, който бе неизменно свързан с морската столица. През 1953 г. започва работа във Варненския театър като статист, след което държи изпит и става „актьор по член 9", а според тогавашния Указ за театрите, му дава право да работи като професионален актьор.
„Чрез тази книга възкресяваме паметта не само на Петър Слабаков, но и на Юлия Огнянова, Методи Андонов, Вили Цанков и др. които оставиха трайна следа в българския театър и кино“, подчерта Румяна Емануилиду.
Тя припомни, че неговата творческа биография започва във Варна, но все заради този му пусти характер обикаля едва ли не всички театри в страната и се бе превърнал в мярката на Българската кинематография.
През годините работи последователно в Бургас, Пловдив, "Трудов фронт" - София, Младежкия театър, Перник, през 1966-1967-а е на щат в Киноцентъра, Военния театър, театър "София", Сатирата...
През десетилетията той бе трикратен носител на приза „Златна роза“ за филмите „Пленено ято“ (реж. Дучо Мундров, 1962 г.), „Сладко и горчиво (реж. Иля Велчев, 1975 г.) и „Щурец в ухото“ (реж. Георги Стоянов, 1976 г.).
За тези свои постижения Слабаков някога казваше, че „не ги преживявам, защото са ми по-интересни срещите по време на фестивала и разправиите, когато започнат да се раздават награди. Тогава стават нови преразпределения. Знам, че на няколко пъти са ми определяли награда през деня, а на вечерта името ми вече го няма в списъка и не ми я дават“. Така се е случило с ролите му в „Цар и генерал“ (реж. Въло Радев, 1966 г.), „Вечни времена“, (реж. Асен Шопов, 1974 г.), „Звезди в косите, сълзи в очите“, (реж. Иван Ничев, 1977 г.), „Смърт няма“, (реж. Ирина Акташева и Христо Писков, 1963 г.) И на шега обясняваше, че все някой от ЦК на БКП (тогава) го определял като хулиган или анархист, затова не му давали високите отличия.
Обичан и дълбоко уважаван от своите колеги и приятели той остава в сърцата и душите им като майсторът на българското кино, който никога не бе равнодушен на сцената и в живота. „Така и ме възпита, допълни Андрей Слабаков по време на представянето – винаги да казвам това, което мисля и чувствам. А когато повече хора у нас постъпват така, мисля, че ще живеем в един по-добър свят.“
