... Бяха ми нужни повече от 2 години, за да събера куража да гледам постановката „Поразените” на Варненския театър. Главно поради две причини: първо, бях чел и препрочитал романа на Теодора Димова, който съвсем заслужено получи няколко литературни награди. И, второ, имам дълбоко личен момент в историите, разказани в този феноменален роман. Но така или иначе моят ден да видя „Поразените” дойде. Може би случайно, може би Съдбата така бе решила, да докосна света на „Поразените” на Задушница...
... Трудно, много трудно се пише за такъв спектакъл. По много причини. Но, на първо място, макар и с огромно закъснение: дълбок зрителски поклон на режисьора Стоян Радев – Ге. К., и на актьорския състав, събрал куража да постави на сцена този изключително тежък и сериозен текст. Често казано, не можех да си представя как романът на Теодора Димова може да бъде адаптиран за сцена. Е, оказа се, че може! При това много майсторски, много професионално, много истински, много обрано, много човешки!
Четири дълбоки женски образа – Райна, Екатерина, Виктория, Александра - четири различни характера, белязани от жестока съдба в едно неимоверно жестоко време! Едно историческо време, за което дълги години ни втълпяваха, че трябва да затворим страницата, преди да я прочетем. Или ни караха да я четем така, както им е угодно. А народ, който прехвърля страниците от историята си, без да ги е прочел, няма бъдеще! „Поразените” на Теодора Димова и на Стоян Радев прочита тази страница. Прочита я с ясното съзнание, че мъдър е онзи народ, който се учи от грешките на историята. Страницата от 1945 година, февруари, може би най-черната, най-мрачната и най-ужасяваща страница от историята на милото ни Отечество България. Страница, която и днес продължава да крещи от въпроси, един от друг по-парещи: Какво се е случило тогава? Защо? Кой е виновен? Възможно ли е човешкият мозък да е промит дотолкова, че да не прави разлика между Добро и Зло? Възможно ли е насилието да е издигнато в култ, а смъртта да е възмездие за всяка личност, дръзнала да мисли различно от насилствено наложения общоприет „идеал”? И още: въпроси за избора, който правим, за дълбината на болката, която носим и която причиняваме, за съвестта и зловещите измерения на насилието...
„Поразените” е постановка, която трябва да се види. Трябва да се гледа и от младите хора, чието мислене е необременено от шаблоните на политическата конюнктура. Точно защото е необремемено, тези млади хора трябва да знаят истината за понятието тоталитаризъм! За системата, погубила не 144 живота, за които се говори в пиесата, а десетки хиляди човешки съдби. А истината е гореща и жестока! С въпроса си какво е Свобода и какво е Несвобода. И може ли фалшивият идеал за Свобода и Равенство да отприщи до такава степен Насилието, издигнато в култ именно в името на този фалшив идеал? И кого в крайна сметка повече поразява насилието? Жертвите или поколения техни наследници?...
В „Поразените” на Стоян Радев зрителите аплодират човешки и искрено четири невероятни образа, пресъздадени изключително от Веселина Михалкова (Райна), Даниела Викторова (Екатерина), Петя Ангелова (Виктория) и Полина Недкова (Александра). Тези четири актриси в този спектакъл не играят роли! Те ги живеят на сцената. В техните искрени вътрешни монолози, изказани на глас, е събрана мъката като че ли на цялото потиснато човечество, онемяло от мащабите и отблъскващата грозота на насилието.
На пръв поглед за тези 120 минути на сцената не се случва почти нищо. Сякаш всичко е статично. Времето е спряло. Тези човешки монолози обаче са изповед. Изповед на почернени от мъка души, души, които няма да намерят покой и след Смъртта. И в тези монолози на сцената се вписва цяла една епоха – черна, тъжна, ужасяваща, мрачна епоха. Изборът на режисьора Стоян Радев точно по този начин да постави текста, част от персонажите да присъстват само с глас, по своеобразен начин заклемява насилието. Да, насилниците нямат място на сцената! Защото са изродени, грозни, нечовеци. Защото само стойностното има лице! Това е истинският, смисления театър! Така се прави изкуство! Изкуство, което бърка дълбоко в раните на човешкото мислене! Стига да имаш сетива. Неведнъж съм споделял мисли за стойностните неща, които прави Варненският театър. Талантливи, можещи актьори, прекрасни режисьори, смислени спектакли. Ще го кажа и сега. Горд съм, че в моя град, в моя театър може да се гледа такава постановка!
Аз лично вярвам, че зрителите на „Поразените” са хора със сетива. И вярвам, че никой няма да остане равнодушен към онова, което е видял на сцената! Днес нашето общество повече от всичко друго се нуждае от истината! И от катарзис на душите! За да не бъдат забравени никога поуките на историята!
Само така нашето Утре ще е по-истинско и по-добро!
Амин!
Юлиян Атанасов
