През 1850 г. на днешна дата (по стар стил), в Сопот е роден Патриархът на българската литература Иван Вазов. Писател, поет, драматург, публицист, почетен член на БАН (1921), почетен доктор на филологическите науки. Брат на офицерите от Българската армия Георги Вазов и Владимир Вазов.
Като малък учи при Партений Белчев и Ботьо Петков, а след това е ученик в Пловдивската гимназия. През 1870 г. е изпратен в Румъния да научи търговския занаят при чичо си, но бяга в Браила и попада в средите на българските хъшове. В периода 1872 - 1873 г. учителства в България.
През 1875 г. става член на революционния комитет в Сопот. След избухването на Априлското въстание 1876 г. емигрира през Цариград в Румъния. Първата му стихосбирка е "Пряпорец и гусла" (1871), последвана от "Тъгите на България" (1877). През Руско-турската война (1877 - 1878) пише трета стихосбирка "Избавление".
След Освобождението се премества в Пловдив, където развива активна обществено-политическа и публицистична дейност. Заедно с Константин Величков списва в продължение на 5 год. в. "Народний глас", главен редактор е на сп. "Наука", съставител на литературното сп. "Зора" (1885).
Отново с Константин Величков участва в съставителството на двутомната "Българска христоматия" (1884). От това време са поетичният цикъл "Епопея на забравените", повестта "Чичовци" и др. През есента на 1886 г. напуска България и се установява в Одеса. През 1894 г. излиза романът "Под игото", последван от драмата "Хъшове" (1894) и романа "Нова земя" (1896).
От 1889 г. живее в София. Издава сп. "Денница". От 1897 до 1899 г. е министър на народната просвета в кабинета на Константин Стоилов. По време на войните създава патриотични песни, с които възпява героизма на българския войник. Автор е на многобройни пътеписи, есета, статии и исторически повести. Носител на ордена "Св. равноапостоли Кирил и Методий" (1920). Произведенията му са преведени на около 50 езика.
