Интервю на Юлиян Атанасов
Специално за parallel43.bg
… За този футболист нещата не се изчерпват само и единствено с цифрите. Макар че има зад гърба си повече от 400 мача с екипите на „Черно море“, „Левски“, израелския „Макаби Петах Тиква“, турските „Денизлиспор“, "Манисаспор" и „Болуспор“, човекът, за когото говорим, остава в историята като пример за отговорна и сърцата игра, за себераздаване, за амбиция, за трудолюбие. Все качества, които неслучайно слагат на ръката му капитанската лента на любимия „Черно море“. Дали в средата на терена, дали в защита, той винаги е бил душата и сърцето на отбора. Не се щади. Влиза мъжки в единоборствата, цар е на високите топки. За него никога няма отстъпление, няма път назад. Не се плаши от никой съперник. Заклет биткаджия на терена. Белязал е важни голове за „Черно море“. Реши да окачи обувките на пирона в края на сезона, на 36 години, току в навечерието на второто поредно участие на „моряците“ в европейските клубни турнири.
Той е Даниел Димов! С него разговаряме приятелски като хора, които се познават от години и нямат тайни един от друг. Още докато си пием кафето, преди да включа диктофона за запис, Дани признава, че се е оттеглил навреме, за да даде път на младите. Казва още, че е фен на „Реал“ (Мадрид), а любимият му партньор на терена е бил Атанас Борносузов. Връщаме лентата на спомените. С Даниел Димов има много какво да си говорим…
- Дани, оттегли се точно преди последния мач на „Черно море“ за сезона, преди по-малко от месец. В кой момент почувства, че футболът вече ти липсва?
- Да ти кажа честно, не мога да твърдя, че самата игра чак толкова много ми липсва. Но ми липсва нещо друго. Липсва ми повече съблекалнята, емоциите, преживяванията, съотборниците. С някои от тях бяхме шест години заедно, малко или много се привързваш към тия хора. Но пък бях решил да сложа край, тъй като усещах, че вече изпитвам физически затруднения, по-бавен ставам, натежавам.
А не си ли отдаден на сто процента на играта, особено на моите години, не става
Имаш нужда от повече възстановяване, от повече почивка. Това ми се отрази в последните мачове. Прибавям и дългите пътувания до София - знаеш, че нашият отбор е от тимовете, които най-много и най-дълго пътуват за мачовете си. Всички тези натрупвания бяха вътрешният глас, който ми подсказа да се оттегля. А и човек вече трябва да погледне малко от другата страна на нещата - да даде път на младите.
- Връщам те към последното ти излизане с капитанската лента на „Черно море“, в мача на „Тича“ срещу „Левски“. Какво почувства, когато публиката, станала на крака, скандираше твоето име и издигна хиляди плакати с култовия номер 27?
- О, това не може да се забрави никога! Велик момент! Вълнуващ! Уникално преживяване! Да усетиш как толкова много хора те уважават и обичат. Осъзнаваш, че си струва трудът, който си положил през годините. Щом така ме изпращат, значи съм демонстрирал качества, които са впечатлили феновете. Това е най-големият подарък, който може да получи един футболист в края на кариерата си. Още повече че този край бе белязан от двете поредни години с медали – сребро миналия сезон и бронз сега, участие в европейските турнири. Тези две години са много хубави за мен, защото аз в предходните години бях почти спрял с футбола заради тежка травма. Връщането на терена за мен бе своеобразен бонус. Почнах да тренирам, да играя, а след това, като дръпнем чертата, дойдоха и двата комплекта медали. Просто уникално…
- Според мен е уникално и поради още една причина. Две години поред „Черно море“ е медалист, а в същото време не е тайна, че отборът отстъпва по бюджет на много клубове в елитната група, при това не само на т.нар. водещи клубове. На какво се дължат според теб тези успехи?
- Има една единствена причина и тя се казва колектив. Колективът винаги е бил водещ в нашия клуб. Да, той не се формира от днес за утре, трябва му време да укрепне. Но пък с годините осъзнахме, че ако човек дърпа чергата към себе си и е сам за себе си, нищо не може да се постигне.
Съумяхме да подчиним характерите си в името на отбора,
да приобщим младите, да приобщим чужденците. Да, вярно е, че има цикъл, в който влизат нови играчи, други си тръгват, но като цяло при нас ядрото бе запазено в последните години. И това според мен ни помогна. Другите отбори разполагат с повече финанси, могат да трупат качество. Ние нямаме велики футболисти, нямаме звезди, единственият вариант за нас бе да се обединим в името на успехите. И хората го виждат това и го оцениха по достойнство. Феновете са с нас от първата до последната минута.
- Зная, че от осемгодишен си на терена. Много неща са минали през погледа ти, но съм сигурен, че пазиш ярки спомени от детските си години. Защо избра точно футбола? Не са ли те привличали други спортове?
- Аз съм от малък град, от Шабла, там общо взето, когато едно момче е атлетично, високо, става за всеки спорт. Като малък не съм имал за цел точно футболист да ставам, но повечето момчета, знаеш, ритат топка. Мачове в квартала, турнири между училищата. Дори в голямото междучасие бяхме на площадката. А и аз съм харесвал винаги колективния спорт, отбора. Никога не съм бил индивидуалист, са ми допадали индивидуалните спортове.
- Не си сбъркал с идването си в „Черно море“, предполагам…
- Как ще съм сбъркал! Това е най-правилното ми решение. И то благодарение на моите родители най-вече, защото ме пуснаха, макар да бях само на 13 години.
- Как се справяше сам в големия град?
- Трудно. Но пък, от друга страна, имах пълната свобода на избор да правя онова, което исках. Естествено бях ограничен от финанси, не можех да си позволя кой знае какви своеволия, но имах правото да вземам решения. А и тогава имах сериозни ментори в лицето на моите треньори. Велизар Попов например не ни позволяваше да излизаме навън късно, през лятото имахме вечерен час, до 21 ч трябваше да сме се прибрали. Той държеше стриктно да се спазва дисциплината. Дори обикаляше по заведения, по кафенета, за да наблюдава кой нарушава графика. Имаше контрол, ние имахме респект.
- Освен контрола и респекта, за които говориш, не оказваха ли влияние върху формирането на характера ти и трудностите, свързани с материалните измерения? Като тийнейджър не си разполагал с много пари в града…
- О, според сегашните представи съм бил направо беден. Почнах с 20 лева седмично, после паднаха на 15 след третата седмица. Но… такива бяха времената не само за мен, за повечето момчета тогава. Такива бяха условията. Вървял съм пеш, сменял съм автобуси, тичал съм, за да не закъснея за тренировка. По принцип винаги съм бил дисциплиниран във всяко отношение. Когато захвана нещо, обичам да го завърша до края. Нямам навика да подхващам десет неща едновременно. Държа си на думата. Бях решил вече, че ще стана футболист, и се случи. Въпреки че без късмет и без помощ не можеш да успееш…
- Какво е за теб думата на треньора?
- Треньорът е по-нагоре в йерархията и затова е там, а ние, футболистите, трябва да изпълняваме задачите, които ни се поставят. Аз съм работил с немалко треньори, с чужденци от всякакви култури. Всеки треньор е различен, всеки има различни изисквания, а ти си длъжен да се съобразяваш. Въпреки че правилата на играта са едни и същи, подходът към всеки един двубой е различен, във всяка тренировка също. Мен са ме използвали на различни постове, имал съм персонални задачи да изпълнявам, винаги съм се стремил да го правя. Някога съм успявал, някога не. Но това е част от играта. Днес има много показатели, които влияят. Физиката е например един от факторите.
Казват, че футболът е проста игра за умни хора
Въпреки че клишето за футболистите в България е друго. Но пък мисля, че сентенцията е близо до истината. Защото едно е само да бягаш подир топката, друго е като излезеш на терена и има пас към теб, да мислиш какво ще стане, да си наясно със следващата ситуация. Да прочетеш играта. Затова според мен във футбола е много важно да има мислещи хора.
- Имаш стотици мачове зад гърба си у нас и зад граница, вероятно много от тях помниш, други не. Има ли двубой, който никога няма да забравиш?
- Пак си спомням тази контузия, която получих, и когато се върнах на терена, бях като възкръснал. Може би затова няма да забравя дербито със „Спартак“ – 3:2 на стадион „Тича“, когато отбелязах гол. Това беше много емоционален момент за мен.
- Как оценяваш престоя си в „Левски“? Доколкото зная, симпатизираш и на този отбор…
- Това беше стъпка в моето развитие. По времето, когато аз мислех за трансфер, по-трудно ставаха нещата за чужбина. Макар че моето желание бе такова – да изляза директно в чужд клуб. Винаги съм искал обаче да мина и през грандовете. Да видя как стават там нещата. Тогава се говореше само за ЦСКА и „Левски“. Сега времената са други. Преминах в „Левски“ на крехка възраст, според мен, само на 21 години. Не мога да кажа, че ми беше лесно. Аз съм от хората, които искат веднага да почнат да играят, но пък никога не съм бил от най-изявените, от най-талантливите футболисти.
Винаги съм бил от трудолюбивите, от работливите
А в „Левски“ конкуренцията бе много голяма. Идваш от провинцията, младо момче, казват ти изчакай, има време за тебе, трябва ти време да се адаптираш. Направих добра подготовка, първия кръг пропуснах, във втория и в третия вече играх, тръгнаха нещата. Но дойде нещастието - обърнах глезен и останах извън строя. Объркаха се много плановете ми. Трябваше доста дълго време за възстановяване, а аз нямах търпение, бързах да играя, влязох неподготвен - слабо, слабо, така си минаха първите шест месеца, после още шест, дойдоха нови треньори, нови изисквания. Но пък с много постоянство успях да се наложа в състава. Може би просто трябваше да изчакам, но младостта не чака, нали знаеш…
- Навън си играл в Израел и в Турция. Не те ли шокира разликата между нашия футбол и играта там?
- Разликата е много голяма, наистина. Първо, почваме от инфраструктурата. Това е първото условие за развитие на футбола и на един клуб. И в двете страни, за които говорим, държавата е намесена сериозно с инвестиции за стадиони, за цялостна база въобще. Другото, което е много различно, е скоростта на играта. Особено за първата държава, Израел. Но там самите условия, които има по стадионите, предразполагат към тази бърза игра. Тук ги няма тези условия. Има разлика и в методиката на подготовка. В Турция мога да кажа, че чужденците правеха разликата. Клубовете там са с по-големи финансови възможности и си позволяваха да купуват по-класни играчи.
- С толкова много опит като футболист, с толкова практика и теоретични познания мислил ли си за работа в клуба? Не е тайна, че имаш собствен бизнес…
- При всички положения съм мислили и за това. Все пак съм свързан от дете с този клуб. Израснал съм с него. Няма как да не следя процесите, да не комуникирам с хора от клуба. Но за това, за което питаш, трябва да има две страни…
- Понеже следиш процесите не само в „Черно море“, а във футбола въобще, защо според теб днес нямаме играчи от онова златно поколение от 1994 година? Имена като Стоичков, Балъков, Лечков?
- Е, не са един и два факторите. Ако се върнем към пътя, по който аз съм минал, той също дава отговор на този въпрос. Второ – инфраструктурата, базите, финансите. Трето, Европа с Европейския съюз стана като една държава. Вляха са в нашето първенство много чужденци. От друга страна, когато тръгнеш по улиците и по кварталите на града, всички площадки са празни. Няма деца да играят футбол. Няма желание. Футболист не се става насила. Не става майка ти или баща ти да те заведат на тренировка, после да чакат да те вземат. Да станеш футболист, значи да го искаш. Да си убеден, че ще стане. Къде, как, по какъв начин, е отделен въпрос. Трябва да си целеустремен и да го желаеш.
Сега много лесно се отказваме от всичко, много лесно се задоволяваме с постигнатото
Няма я амбицията. Въобще много са комплексни нещата. Методисти нямаме, треньори нямаме, много частни школи се нароиха, част от тях само за да печелят пари от таксите на децата. Какво дават, е отделен въпрос. Как да имаме големи футболисти? От друга страна, някои от последното ни поколение добри играчи като Мартин Петров, като Митко Бербатов излязоха млади в чужбина и там се доразвиха като футболисти. Държавите, в които са играли, са на светлинни години от нас, няма какво да се заблуждаваме. Нашият футболен съюз трябва да мисли не за година две напред, а да има концепция поне за десетилетие. И държавата трябва да се намеси с визия за футбола. Този план за развитие трябва да е публичен. Казват например, тази година слагаме четирима българи в стартовия състав. Догодина ще сложим още двама. И така. После идва ред на съблекалните, на стадионите, да има добри условия. За да сме конкурентни. Естествено, не можем да забраним чужденците. За някои клубове е по-лесно да вземат един чужденец. Не само от финансова гледна точка. Тези футболисти обикновено са по-здрави, по-атлетични, повече бягат. А и българин по-трудно се продава, отколкото един чужденец. Но има пътища за излизане от кризата. Щом могат сърбите и хърватите да го правят, румънците също, значи и ние можем.
- В медийното пространство не е тайна, че се радваш на добро семейство, имаш прекрасна съпруга и две дъщери. В кои моменти си усещал най-силно тяхната подкрепа?
- Винаги съм я усещал, много пъти. Съпругата ми Силвена ме е дарила с всеотдайност и подкрепа. През годините тя е била лишавана от нейната свобода, защото е приела моя начин на живот. Ние обикаляхме доста държави и градове, тя нямаше тази свобода да поеме по нейния си път, по който тя иска. Затова съм й много благодарен. В годините, в които аз практикувах моята професия, тя се грижеше основно за децата и за дома. Сега вече сме във Варна, имаме близки, роднини, които могат да ни помагат повече.
- Двете ти дъщери Стефани и Далия не те ли питаха защо се отказваш от футбола?
- Малката ми дъщеря Далия, когато говорили за мен в училище, някое от момчетата й казал: Баща ти вече е пенсионер…(смее се).
- А ти глезиш ли момичетата си? И как оцеляваш в това женско царство? Имаш и женско куче, доколкото зная…
- Ами моята дума не се чува у дома. Каквото и да кажа, винаги съм оборен с ласка, с усмивка и всичко е приключило. Винаги съм се борил с отбора, на терена, но вкъщи съм се предал отвсякъде (смее се).
- Правиш ли се на кулинар у дома?
- Като повечето мъже съм на барбекюто, понякога правя и салата, защото се прибираме по различно време. Но мога да се похваля, че отскоро съм млад градинар. Понеже живеем в къща, започнах да засаждам това - онова. Да видим какво ще се получи. Зеленчуци, подправки съм засял. Много ме разтоварва, да ти кажа. Не съм очаквал. То не е само да го засееш, иска и грижа после. Много ми е интересно. Иначе цял ден съм зает с фирмата си. Станахме вече като нормалните семейства – от понеделник до петък на работа, по задачи, а в събота и неделя си имаме нашия уикенд. Дори за разходки има време.
- Какво ще пожелаеш на твоя клуб „Черно море“?
- Да запазят тази енергия, която имат. Няма да е лесна задачата, защото доста хора напуснаха, но пък имаме млади момчета, които могат да се реализират. Дано играчите съхранят тази ценност, наречена моряшки дух. И един ден да имаме нов стадион. Това е мечта на цяла Варна. Клубът има много накъде да върви и да се развива. И дано имаме поводи за гордост и в евротурнирите!
