„Горда Стара планина,
до ней север се синей.
Слънце Витош позлатява,
към Цариград се белей.
Мила Родино,
ти си земен рай,
твойта хубост, твойта прелест,
ах, те нямат край.
Хайде братя българи,
към Балкана да вървим.
Там се готви бой юнашки,
за свобода, правдини.“
През 1885 г. студентът Цветан Радославов композира стихотворението, което един ден ще стане химн на България, на път от Виена към бойното поле на Сръбско-българската война. Войната за отстояване на дръзкия акт на Съединение на Княжество България с Източна Румелия.
Това е първоначалният вариант на творбата, която през XX век е променяна няколко пъти. За нас, съвременните българи, Тракия и Пирин са обичайните очертания на Родината, вградени в песен, която излиза от устите ни почти като древно заклинание. Но там и тогава, в онзи влак от Виена, нашето настояще е било несигурно бъдеще. Полуосъществен копнеж, за който поколението на Радославов ще плати с кръвта си.
(Иван Вазов посвещава на братоубийствената трагедия на Сръбско-българската война "В окопа" - едно от най-въздействащите си кратки стихотворения.)
Окопите днес са зараснали като дълбоки рани, получени в ранно детство. Около Сливница е тихо. Минало е толкова много време, че думите на Радославов не би трябвало да отекват в тъй горчиво съзвучие с настоящето.
За 135 години все трябваше да сме извоювали своите „свободи“ и „правдини“, но битката все не приключва. Това е или най-отчайващото, или най-вдъхновяващото нещо, което можем да кажем за себе си.
Все още не сме спрели да се борим. Минават векове, реки пресъхват, планини рухват, граници се топят, но българите сме неизменно на бойното поле на достойнството. Там сме, шепа хора, жилави стари, идеалистични млади, събрани под различни знамена и често на ръба на сгромолясването. Затънали до колене в калта на непризнати грешки и свадлива гордост.
Но докато се блъскаме и падаме без ред в окопите на времето, всяко поколение поразено от щика на своя ненаучен житейски урок, към България неизменно пътува той – студентът от Виена.
Със Стара планина на уста.
