На 4 април - Националния ден на психолога, който е професионален празник на психолози, психиатри и психотерапевти, потърсихме мнението на Свилен Лапаков – онкопсихолог от Варна. Той ни разказа интересни факти около това как се борихме и продължаваме да се борим с психозата на страха, свързана довчера с коронавирусната инфекция, така и с днешните травми около тревожните новини, които идват от войната в Украйна. Свилен Лапаков е от Варна, член е на Дружество на психолозите в Република България, както и на Етичната комисия. Участва активно в редица международни професионални организации.
„В народопсихологията на българина често се предполага непрекъснато да внимава каква ще бъде оценката на другите за него, разказва Свилен Лапаков. - Всичко това е форма на обслужване на страха, който се е загнездил дълбоко в душите ни. Форма е на ниска себеоценка. Ние сме си я дали, защото потискаме интелигентността си и съзидателността, за която много от нас се трудят от началото на своя съзнателен житейски опит.
Той уточнява, че по този начин “сами казва „да” на стараха и се предаваме пред другите. Това самопредаване води до онова, което виждаме днес като открита психологическата травма, която се отвори през последните година-две в съзнанието на мнозина около коронавирусната инфекция”.
От своя страна Свилен Лапаков пояснява от психологическа гледна точка, че всичко, което се случва около нас и вътре в нас е в своята едновременност. Ала ние разполагаме с ограничен вид и брой рецептори и датчици, които възприемат действителността. И макар мозъкът ни да работи едновременно, не можем всичко да обхванем тук, сега и в един и същ момент. По-скоро го възприемаме в неговата последователност. Тя обаче е подредена по начина, по който ние самите бихме искали да се осъществява и забравяме, че тези процеси се случват целокупно. По този начин възникват и нашите страхове от непознатото.
Той дава и практическия пример с електрическия ток, който не го виждаме. Констатираме само факта, че в контакта влизат две жици, които ни дават светлина и топлина. Ние не го виждаме, но когато в него се включи, електрическата крушка светва. По този начин виждаме материализираната форма на електричеството. С коронавирусната пандемия е същото – не виждаме самата болест, но симптомите, които я съпътстват я правят разпознаваема. А това довежда хората до истинска паника. И оттам възниква същественият въпрос: кой дава оценка за това, че ние наистина сме болни от тази коварна болест?
Свилен Лапаков се опитва да ни разкрие механизма на страха и по този начин: човек вижда, че здравословно не е добре, има опит от наблюдение, свързано и с другите около него. „Тогава лекарите те класифицират по признаци, споделени от техния натрупан медицински опит. Да не забравяме обаче, че в човешкия организъм има 172 вида тъкани, които го изграждат. Те съответно имат различна последователност на живот. Когато е застрашен този период на съществуване се пораждат в организма различни видове витален страх. От оцеляване, от загуба на възможност за репродуктивност, от създаване на следващи поколения.
Затова в контекста на пандемията – когато не виждаме реалната заплаха, започваме да я усещаме. Това чувство се мултиплицира допълнително и с манипулациите, които не спират от различни посоки. Включително и от тази, че някой вече е готов бързо да ни предлага нещо, с което да се предпазим, защото вече го е измислил и създал. Ако наистина е така защо само върху физиологията ще ни въздейства? Защо само на нас ще се дава шанса да оцелеем? По този начин не виждаме ли, че често невидимото управлява, а понякога и манипулира видимото?, пита Свилен Лапаков.
