По Коледа дядо Господ ходи по Земята сред нас. Той е този Ангел, преоблечен като стареца Коледа, а в моите детски години – Дядо Мраз. Всички хора през цялата година, мислят и прецизират пожеланията си за подарък.
По Коледа се случват чудеса.
Ще ви разкажа за чудото, което преживях в действителност.
Хосписите са място, където обитаващите, в трудните моменти от живота си, се надяват да си отидат в мир. Те са обладани от спомените си за тези, които обичат, обичали или се надяват да се върнат.
Така е с всички, които са без изменения в статуса си на нормални хора.
Тя е едно слънчево момиче. Смее се звънко, емоционална и експресивна в изказа си, любопитна - във въпросите. Мечтае да се докосне до ангелите. Всички ѝ се възхищават защото е слънцето сред тях – естествено рижава, като Пипи Дългото чорапче, с лунички. Но познава света около себе си по споделеното от другите. Тя е сляпа.
Ние с вас реагираме на нюансите на цветовете, на тяхната комбинативност и асоциативност. Можем да проектираме в съзнанието си реалността. И когато споменем за Стареца вълшебник, си представяме Дядо Коледа.
А при нея всичко е нюанси на тъмнина. Има само един цвят – черно.
Задайте си въпроса, ако сте на нейно място, какво бихте си пожелали при срещата със стареца.
Труден избор. Не е до подаръка за празника, а за цял един живот.
Тя е в този хоспис, поради болест несъвместима с живота.
Когато наближи времето, човек да се новопредстави пред Твореца си, се случват неща, непонятни смислово за всички до момента, когато и те ще се озоват в тази ситуация.
В молитвите си, те се молят да им бъде разрешено да напуснат този свят. Тогава им се дава правото на последно желание.
В хосписа, когато някой си пожелае нещо, предположимо е, че той е допуснат да си отиде.
Всички си коментираха пожеланията за Коледа в тези дни. Бяха се събрали в стаята на нашето Слънчице и очакваха да чуят нейното пожелание.
След продължително мълчание, с тих глас тя рече: „Искам да ми оцветите ноктите както на другите“.
За това тя беше слушала в разговорите край нея. Тя нямаше представа какво си пожелава. Но това беше нейно желание, родено в този миг, в надеждата да бъде чуто.
Речено-сторено. Джуджетата, т.е. всички, които разбираха от живопис върху нокти, трескаво се заеха с благородната мисия. Те разбираха, че са наместници на Дядо Коледа тук и сега и ще направят Слънчицето щастливо.
Такова внимание към своята персона усещаше за пръв път. Тя не разбираше значението на „да бъдеш значим“, но сподели, че е в Небесата на Небеса.
На улицата падна мрак и заваля мек и пухкав сняг. Пътят беше подготвен за шейната с подаръците.
В хосписа настъпи сънно спокойствие. Някъде по времето, когато пеят първи петли, вратата на една стая се отвори. От нея излезе нашето Слънчице. Тя приседна върху канапето в коридора, край което минаваха и поселенците и новопристигащите. Изгаряше от желание да чуе похвални слова в свой адрес.
И ето, първи се размърдаха обслужващите – лекари, сестри и доброволци. Минавайки покрай нея абсолютно всички засияваха в най-неподправените си усмивки. Тя беше изложила на показ, като в галерия, пейзажите върху ноктите си.
Възторзите, емоциите, поощренията и благословиите се сипеха искрено, без ограничения във възрастта.
Само една, възрастна лекарка, не съумя да замаскира сълзите си и се шмугна в първата отворена врата. Тя плачеше искрено. Не усети, че имаше и още един присъстващ в стаята до момента, когато стисна в ръка хартиената салфетка. Вдигна, къпещите се в сълзи, очи и срещна погледа на белобрад старец, досущ като Коледа, но живеещ тук. Усети мисълта му: „Колко мъка се крие зад всичките тези усмивки“ и му кимна в благодарствен респект.
Денят си отиваше. Беше благословен с всички най-святи пожелания от Небесата на Небесата.
Тази Коледа остана завинаги в спомените на поколенията.
Случи се пред всички Коледното чудо. Един мъдрец от древността, когато го запитали за чудесата, отговорил: „Най-голямото чудо е, че вярвате в чудеса. Поискай и ще ти се даде.“
Сляпото момиче, нашата героиня, си беше пожелала и получи най-хубавия подарък за Коледа. Беше докосната от Божествената любов.
След вечеря тя се усамоти в стаята си. Лежеше смирено с разпуснати коси, сияеща в усмивката си както никога до сега.
Отиде си с лъчите на Слънцето.
Свилен Лапаков
член на Сдружение на Писателите - Варна
