От скъсаните конопени панталонки и детската мечта да имаш своя козичка и кон до възможността да надраснеш селския бит, от който си излязъл, за да работиш с хора. Да подготвяш през годините твърдо и упорито лекоатлети във Варна и да ти поверят подготовката на националния отбор на България. След дълги години на професионални успехи да те изберат за Почетен гражданин на Варна. „Това никак не е малко и се радвам, че се случи в моя живот“, разказва Марин Димитров, легендарно име във варненската и българската лека атлетика. Наскоро ще чества 90-годишен юбилей. Треньор по лека атлетика в ЖСК "Спартак" Варна. Преподавател в Спортното училище "Г. Бенковски" в морската столица. Зад гърба му остават десетки имена на състезателки, които са участвали на олимпийски игри, световни и европейски първенства, балканиади. Поставяли са рекорди.
-Като какъв човек се определя Марин Димитров?
– Аз съм селски човек, трудолюбив. Трудът е в кръвта ми. Наследих тази любов от моите родители. Роден съм в с. Стоян Михайловски, Шуменско. Гордея се с това, че нито вчера, нито днес ми пречи или ме възмущава физическият или интелектуалният труд. Защото се справям и с двата. Бих казал, че съм щастлив човек. Някога, в детството, като селско момче с кърпени панталонки от коноп, пасях конете и козите. Имах едва мечта - колело, мое колело. И кой би предполагал, че това хлапе днес ще е Почетен гражданин на Варна. Получих тази висока награда през 2002 година. Благодаря на Господ за таза съдба, която ми отреди.
- В какво вярвате г-н Димитров?
– Имам неизменен принцип в живота – вярвам на хората, но и проверявам. Мога да изброя прекрасни примери с моите състезателки по време на работа. Вярвам и в човешкото уважение. Никога няма да забравя един момент след състезание от силен международен турнир. В него германките бяха окупирали почти всички златни медали. Само в една от дисциплините наше момиче спечели златния, а на второ място се класира немска състезателка. И след състезанието целия им отбор бе седнал да се почерпи.
Случайността ме подтикна да мина наблизо по пистата на стадиона. Когато ме видяха всички станаха и с чаши в ръце ме поздравиха. Целият треньорски щаб. Това бе велик момент за мен, защото да спечелиш уважението им никак не е малко. Работех с тези хора, познаваме се, бях по няколко пъти в годината в Германия на лагери. Научих страшно много неща от тях не само за леката атлетика, но и за живота.
Вярвам, че и моят живот, изпълнен с толкова много неща, е към своя залез. Хората от моето поколение в спорта, а и в живота, вече ги няма. Отивам на стадиона, не виждам нито един познат човек. Вече не останаха и живи роднини.
-Кои човешки добродетели цените най-много?
-Трудолюбието и честността. Не обичам много хвалбите. Нека успехите сами да говорят за човека и възможностите му. Дори и днес мои бивши състезателки, с които останахме добри приятели, споделят, че ги научих да не се страхуват от труда и честността. Както споменах преди малко от германските ми колеги се научих на точност и коректност. Като треньор в началото ме приемаха като деспот, защото изисквах страшно много от всяка една от тях. Нямах нищо против тези прекрасни момичета, които днес са зрели жени. По време на тренировките обаче исках всичко, защото зная, че само с упорит труд и всеотдайност се постигат високи резултати. И те го осъзнаха, когато медалите блестяха на гърдите им.
-Ако съществуваше машина на времето, която би върнала Марин Димитров отново в онези гладни и жестоки години след войната, дали той би потърсил друга съдба и би се отправил към друга професия?
-Ако има такава сила и ми даде още един шанс да изживея живота отново бих избрал треньорската професия. Защото пак искам да работя с тези хора. Имената им са сред най-добрите ни спортисти и спортистки не само във варненската, но и в националната лека атлетика - Лиляна Панайотова, Радостина Щерева, Иванка Тихова, Бончо Бонев, Юлия Рашева, Живка Димитрова, Светла Банкова, Златка Георгиева, Албена Димитрова, Галя Дикова, Жулиета Кондова, Дияна Йовчева, Дарина Богомилова, Юлия Милчева и още много други.
