Кои са спасителите на българските евреи?

Спасени или оцелели са българските евреи през Втората световна война и чия е заслугата за това? Спорът по тези въпроси често стига до крайности – от твърдението за абсолютната заслуга на цар Борис III за спасението им до отричане и вменяване на пълна вина на Царство България за депортацията и унищожението на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пиротско.

Има ли все пак герои, отстояли до края принципите на хуманизъм и неприкосновеност на човешката личност?, пита публицистът Исак Гозес.

На пазара може да откриете достойното издание на „Доблест и наказание”, в което проф. Вили Лилков – съавтор заедно с Христо Христов на приносните „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност” и „Погубената България” – проследява съдбите на хората, помогнали на българските евреи през времето на Втората световна война. След края ѝ те са съдени от Народния съд и преследвани от ДС, а върху имената им е хвърлена сянката на забравата.

Изследването е тематично продължение на изданията от поредицата „Незабравените лица на спасението“. В него оживяват тихите дела на „обикновените” граждани – като добрия съсед, хлебаря или аптекаря, притекли се на помощ в тежки моменти; фабрикантите, които въпреки забраните приемат на работа бедстващи евреи; обществениците, кметовете, митрополитите, писателите и народните представители, издигнали глас срещу антисемитизма и расовите теории и застанали в защита на евреите.

Техните следи не само са почти напълно заличени от историческите хроники, но след 9 септември 1944 г. някои от тях са убити, а други – хвърлени в затвори, концлагери и изселени. Собствеността на мнозина е отнета, лишени са от работа и пенсия, обявени са за врагове на народа и паметта за тях е напълно заличена.

Базирана на архивите на Държавна сигурност, документи от Държавна агенция „Архиви“ и лични спомени, „Доблест и наказание” проследява детайлно обществената реакция в България на едно от най-мрачните и срамни петна от човешката история – Холокоста.

Премиерата на книгата ще се състои на 15 юни от 18:00 ч. в София Хотел Балкан (пл. „Св. Неделя” 5), а почетни гости на събитието ще бъдат председателят на българското представителство на Фондация „Конрад Аденауер” – Торстен Гайслер, и председателят на организацията на евреите в България „Шалом” – д-р Александър Оскар. Входът е свободен.

*„Доблест и наказание” се издава с подкрепата на фондация „Конрад Аденауер“.

Вили Лилков е професор по физика, доктор на науките. Дългогодишен ръководител на катедрата по физика в Минно-геоложки университет „Св. Иван Рилски“. Общински съветник и заместник-председател на Столичен общински съвет (1999 – 2014), както и народен представител в 43-то Народно събрание (2014 – 2017).
Дълги години задълбочено проучва архивите на ДС и по-специално документите, които са пряко свидетелство за репресивната политика, която БКП провежда в продължение на 45 години спрямо националния елит, като в резултат на това след „Девети“ той е ликвидиран. Среща се с хора, преживели концлагерите, затворите и изселванията, и записва техните свидетелства. Съавтор с Христо Христов на книгите „Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност“ и „Погубената България“.
„И ако някой все още не е убеден, че историята на Холокоста трябва да стане задължителен предмет в българските училища, то нека прочете книгата на Вили Лилков. Тя е най-добрият учебник, от който бъдещите поколения ще могат да се учат на човещина, смелост, достойнство, чест и няма да позволят никога върху хората, които го носят, да плющи бичът на подлостта и позора.“
 

Из „Доблест и наказание” от проф. Вили Лилков

* Законът за защита на нацията е приет на 24 декември 1940 г. и влиза в сила на 23 януари 1941 г. Той лишава евреите от политиче­ски права и ограничава гражданските им права. Евреите са задължени да обявят с документи произхода си пред общините и полицейските управления и да сменят имената си, в случай че „звучат нееврейски“. Те могат да бъдат избиратели и избираеми само в еврейските органи­зации, в които членуват. Забранено им е да бъдат народни представи­тели, да заемат общински или други служби на властта и длъжности в организации, които се подпомагат от държавата и общините, както и да членуват в организации под надзора на военното министерство. За­бранено им е да служат в армията, освен в трудови групи. Те могат да сменят своето местожителство и жилището си само с разрешение на Дирекцията на полицията, не могат да встъпват в брак с българи и да наемат българи за прислуга. Определени са им квоти за упражняване на свободни професии, индустрия и търговия (без амбулантната) до процента, който имат в населението на страната31. Евреите са длъжни да декларират в едномесечен срок в БНБ цялото си движимо и недви­жимо имущество.

Евреите нямат право да бъдат управители, директори, ръководи­тели, предприемачи в обществени предприятия и служби. Забранено им е да търгуват с ценни книжа и благородни метали, да притежават аптеки, дрогерии, санитарни магазини или да бъдат техни управители. На 24 юни 1941 г. с ПМС № 34 е разпоредено да се отнемат телефо­ните и радиоапаратите на лицата от еврейски произход.

След ЗЗН до 1942 г. са приети 6 закона и 35 наредби и поста­новления с антисемитски характер, което предизвиква проф. Петко Стайнов да заяви: „Аз не знам, какво още трябва да им отнемем, за да ги приравним към робите?“1

На евреите е забранено да участват в дейността на спортни клу­бове, защото по принцип те не се допускат до обществени прояви и мероприятия. Спортен клуб „Левски“ – София не изпълнява разпо­реждането да освободи членовете си евреи и до Председателя на клу­ба е изпратено нареждане да се яви на 19 август 1942 г. в Дирекцията на полицията заедно с юридическия съветник на клуба и да обясни: „Поради каква причина не сте изпълнили наше разпореждане да не допускате до занимания и участие в спортната Ви дейност лицата от еврейски произход Емил Монем, Морис Леви, Соломон Алкалай и Анжел Давид, находящи се във Ваший III-ти и IV-ти отбор, с което сте нарушили не само прежното разпореждане № 85/42, а и смисълът на ЗЗД по частта му за недопущане на лица от еврейски произход до обществени прояви и мероприятия?“. Дирекцията изисква от СК „Левски“ да се присъедини към съглашението на другите клубове за недопускане на евреи в неговата дейност2. През 1942 г. Българска­та национална спортна федерация задължава всички спортни клубове да станат колективни членове на организацията „Бранник“. Ръковод­ството на СК „Левски“ отказва връзка с „Бранник“ и включва клуба като колективен член на Младежкия Червен кръст, на чиято спортна секция отпускат и стая в сградата на игрище „Левски“.

Със Закона за еднократния данък върху еврейското имущество имотите на евреите са обложени с 25% за състоянията на стойност над 3 млн. лв. и с 20% за тези от 200 хиляди до 3 млн. лв. В моти­вите на закона е посочено, че евреите са „използвали максимално конюнктурните изгоди на всеки отделен момент на по-интензивните стопански периоди“, лесно са забогатявали от Освобождението до­сега и „евентуално са укривали данъци за да достигнат сегашното си имотно състояние“. Според финансовия министър държавата трябва да покрие и големи разходи за националната отбрана. Освен това „в българските земи, които се присъединяват към майката Отечество, има значителен брой лица от еврейски произход, които ще използват благата на предстоящите големи и наложителни благоустройствени мероприятия, за които са необходими грамадни средства“. Законо­проектът получава писмено одобрение от цар Борис III3.

Сумата от еднократния данък за периода 1941–1943 г. е 1,4 млрд. лв., равна на една пета от преките данъци, събирани от държавата4. Този данък и кратките срокове за неговото изплащане довеждат до затваряне на много еврейски предприятия и разоряване на собстве­ници, които продават на безценица имотите си, за да набавят необ­ходимите суми. Парите, които евреите получават от ликвидираните имущества, трябва да бъдат внесени в български банки, а тегленето им се извършва под надзора на БНБ. Ако дадено имущество се укрие, при откриването му то се конфискува в полза на касата за обществе­но подпомагане. Евреите, които не са заплатили данъка, не могат да напускат страната. Освен финансови санкции при неизпълнение или нарушаване на закона нарушителите са застрашени с присъда до 5 г. затвор и глоба до 3 млн. лв.*

Никола Мушанов обявява в Народното събрание закона за не­справедлив, защото нарушава не само правото на собственост и на стопанска инициатива, а и основния принцип за справедливо данъчно облагане за всички граждани, а депутатът Иван Петров заявява, че „старите социалистически и комунистически лозунги виждаме да ше­стват под формата на национализъм“.

Съгласно чл. 24 от ЗЗН лицата от еврейски произход, които при­тежават непокрити имоти, са задължени да ги предложат за изкупу­ване на държавния поземлен фонд, поради което на 11 юли 1941 г. министърът на финансите Добри Божилов внася в Народното събра­ние „Законопроект за изплащане на непокритите имоти на лица от еврейски произход, предложени на държавния поземлен фонд за изкупуване“5. В мотивите си министърът посочва, че „изплащането на тези имоти трябва да стане по начин, който да не затруднява фонда“ и затова е решено изплащането на имотите да стане „с непрехвърляе­ми съкровищни удостоверения, платими в срок от 25 години, начиная от 1 януари 1942 г., с 3% годишна лихва, като през първите 5 години се плаща само лихва, а през останалите 20 години се плаща лихва и погашение“6.

И двата закона, за еднократния данък и за изкупуване на непо­критите имоти, са приети много бързо. От датата на одобрение от цар Борис III до приемането им от Народното събрание изминават само два дни, което предполага, че голяма част от народните представители не успяват да се запознаят с тях и да реагират, а обществото е в не­ведение за това.

През м. декември 1941 г. Народното събрание приема „За­кон за ликвидиране на концесионните аптеки на лицата от еврейски произход“7. На общините и държавата са предадени аптечните кон­цесии, отнети от евреите. Фармацевтите от цялата страна изпращат телеграми, с които настояват еврейските аптеки и съответните аптеч­ни концесии да не се предават на общините и държавата, а да се раз­пределят между действащите в страната аптекари8.

Два месеца по-късно Народното събрание приема „Закон против спекулата с недвижими имоти“, който забранява на евреите да при­тежават недвижима покрита собственост извън техните жилища за живеене или за упражняване на занаяти, за която се смята, че е „в из­лишък“ на еврейските семейства. Тази собственост трябва да се пре­даде на държавата или да се отдаде под наем на посочени от властите лица, а обезщетенията, които се изплащат за конфискуваните покрити имоти, са по оценки, по-ниски от тези, по които имотите са оценени при прилагането на Закона за еднократния данък. Евреите, които са напуснали страната, са лишени от правото да притежават недвижими имоти в България. Въведена е и забрана евреите да притежават не­движими имоти за здравни нужди. На еврейските организации – рели­гиозни общини, училищни настоятелства и сдружения с нестопанска цел, е наложена забрана да притежават недвижими имоти с цел полу­чаване на доходи от тях. В срок от един месец от обнародването на за­кона евреите са задължени да декларират притежаваните недвижими имоти, а ако притежават такива в нарушение на закона, по доклад на министъра на финансите и с постановление на Министерския съвет те се отнемат, а постановлението не подлежи на съдебен контрол.

Със Закона за възлагане на Министерския съвет да взема всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпро­си, приет от Народното събрание на 28 юни 1942 г., изпълнителната власт получава законодателни пълномощия по „еврейския въпрос“. Законът има за цел „да се засилят и направят по-целесъобразни и по-резултатни ограниченията и мерките за лицата от еврейски произход и техните подставени лица или укриватели“.

Министерският съвет по­лучава възможност да изменя приетите от Парламента антиеврейски закони. Предвидено е издаваните от правителството наредби да имат силата на закон до последващото им одобрение, без да е предвиден конкретен срок за внасянето им в Парламента. На практика изпълни­телната власт изземва законодателни функции на Народното събра­ние, с което грубо е нарушена Търновската конституция. Така допъл-нително са разширени преследването и репресиите спрямо евреите по преценка на правителството.

Въведени са табелите „еврейско жилище“ и „еврейско предпри­ятие“, евреите са задължени да носят жълти значки, забранено им е да притежават радиоапарати, автомобили и телефони, ограничена е стопанската им инициатива, въведено е жилищно „сгъстяване“, както и полицейски час за движение на евреите по улиците. На евреите е забранено да живеят в едно жилище с българи, освен ако не са в род­ствени връзки. Определени са квартали в големите населени места, където евреите не могат да живеят.

На 26 август 1942 г. с постановление № 70 на МС е създадено Ко­мисарство по еврейските въпроси (КЕВ) като специален орган срещу евреите, с началник Александър Белев, което получава огромна сто­панска власт. То решава имуществените въпроси на евреите, включи­телно съдбата на техните активи и достъпът до личното им движимо имущество, наемните отношения, събиранията на вземанията и задъл-женията им. В структурата на Комисарството има няколко отдела и фонд „Еврейски общини“, чиято дейност е да конфискува движимо­то и недвижимото имущество на евреите, а след това да ги изселва в „етапни лагери“ в провинцията. Наредбите и заповедите на комисаря по еврейските въпроси не подлежат на обжалване.

В края на 1942 г. германският пълномощен министър в Со­фия Адолф-Хайнц Бекерле пише до германското Министерство на външните работи: „Българските власти... успяха в една или друга сте­пен да отнемат от евреите по-голямата част от техните имоти и да ги изтласкат от икономическия живот. По отношение на другите мерки българските власти не са достатъчно строги“.

Няколко месеца по-късно, когато се планира изселването на евре­ите, той изпраща донесение, в което пише:

„с изселването на евреите българското правителство пре­следва преди всичко материални интереси, изразяващи се в наме­рението имуществото на изселените евреи да бъде предоставено на надеждни българи... Трябва да се даде положителна оценка за отзвука от изселването на евреите сред българското население. Много хора с недостатъчен доход разчитат, че ще бъдат лично об­лагодетелствани от отстраняването на евреите от стопанския живот, тъй като ще се включат в търговията, с която се занима­ват предимно евреи“9.

------------------

1 Светослав Живков, Владимир Станев. Ролята на адвокатите за спасяването на българ­ските евреи през Втората световна война. Адвокатски преглед, 2013, № 12, с. 19.33

2 Нареждане № 127/10 август 1942 г. от Никола Гешев – началник на отделение „А“ на „Обществена безопасност“ при Дирекция на полицията – личен архив.

3 ЦДА, ф. 173К, оп. 6, а.е. 1787, л. 1–16, законопроект за еднократен данък върху иму­ществата на лица от еврейски произход, 10–11 юли 1941.

4 Здравка Кръстева. Правни аспекти на държавната антиеврейска политика в Царство България (1940–1944 г.). Берлин, Изд. „Екстаз“, 2018.

5 ЦДА, ф. 173К, оп. 6, а.е. 1790, л. 1–6, законопроект за изплащане на непокритите имоти на лица от еврейски произход, София, 11–14 юли 1941 г. Законопроектът предварител­но е одобрен от цар Борис III. Пак там, л. 2, доклад № 7874.35

6 Тези имоти възлизат на 32 хиляди декара ниви, 7900 декара гори, ливади и пасища, 860 декара лозя, овощни градини и смесени лозови и овощни насаждения и др. Предвидено е с имотите да се оземлят малоимотни и безимотни селяни, които да ги изплатят в продължение на 20 години.

7 ЦДА, ф. 173К, оп. 6, а.е. 1753, л. 1–3, 50–54, законопроект за ликвидиране на еврей­ските аптеки, София, 18 декември 1941 – 5 януари 1942 г. Законопроектът получава предва­рително одобрение от цар Борис III.

8 Пак там, л. 6–49, 55–70, протестни телеграми от аптекари срещу законопроекта за ликвидиране на еврейските аптеки, София, 1941–1942 г.36

9 Румен Аврамов. „Спасение“ и падение. Микроикономика на държавния антисеми­тизъм в България 1940-1944 г., Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2012, с. 45-46.