Много ми се иска да съм успял да предам в поведението на бъдещите млади капитани най-важното, което много ще им трябва в морето - беше ми споделил кап. I ранг Васил Василев- Зоро (о.р.), дълги години преподавател във ВВМУ „Никола Й. Вапцаров“, една от легендите на морячеството ни, вече покойник (Светла му памет!). Много житейска мъдрост беше събрал в себе си и ето, какво ми разказа кап. Зоро веднъж, когато отворихме дума за моряшките му истории:
- Не знам, дали си забелязал, но сред нас, моряците никога не спират лакърдиите. Колкото и да е тежък животът на море, пуснеш една от тях и на всички им олеква. Особено в критичен момент спокойното и ведро настроение на капитана страшно помага за духа на екипажа. За да има ефект обаче, показаното веселие трябва да ти идва отвътре. Дори на моменти да не ти е много до шеги, пак да направиш нещо, за да се получи.
А защо ме наричат Зоро, ли? - засмя се старият моряк. Беше през 1944 г., карах последния прогимназиален клас, тогава даваха филма „Зоро“, първата му версия с Лалас. Учех в старото училище „Кирил и Методий“ - отдавна го няма, беше до бившия куклен театър зад пощата. На 23 май трябваше да закачим празничен венец отпред на покрива му. Класният ми вика: „Васко, не виждам друг да свърши тази работа.“ Търсим стълба - няма, качвам се тогава на близкия бряст, от там се засилвам на керемидите и отдолу с въженце ми подават венеца. На връщане се оказва по-трудно, защото не знам дали клонът ще ме издържи, засилвам се, успявам да се хвана за него и слизам долу. Класният се провиква: „Ти, като Зоро го направи!“ От там тръгна прякора ми, който остана и до днес - повечето ме знаят като Зоро. Може би защото прилепна на характера ми.
Морето ме притегли от малък. Дядо ми завеждаше склад за въглища на пристанището през 30-те години, където е сегашното 7-о кейово място. Снабдяваше параходите - тогава повечето бяха с парни машини. Идваха предимно турски кораби. Той говореше турски, покрай него и аз го понаучих и слушах, какво разправяха моряците за бури, случки в морето. Бях страшно впечатлен от тези хора, които управляваха корабите и плаваха по всякакво време в морета и океани. Като момче и мен ме влечаха приключенията, шегува се кап. Василев- Зоро.
Първият ми кораб (базовият тралчик 311), на който бях щурман - голям и удобен за превоз на хора, техника, беше станал файтонът на военния ни флот и много често плавахме до Одеса, Севастопол. А точно през пролетта, когато се активизираха плаванията, връхлитаха най-силните щормове. Вълните ни мятаха, но вече имах добра щурманска подготовка и се измъквахме невредими. Само веднъж бяхме на ръба да се обърнем. Пак беше пролет, извършвахме преход с използване на трала за чистете на мини, отивахме към Обзор, където е полигона ни. Към полунощ времето се влоши, тралът може да се използва до 3 бала вълнение и го прибрахме, после си легнахме. На мостика остана вахтеният помощник, момчето още неопитно и след като получило заповед да връщане в базата във Варна, решило направо да обърне. Не знае, че при силна вълна трябва да изчака да мине 9-ия или 10-ия ѝ вал, тогава е по-гладко и безопасно става поворотът. Иначе застанеш ли на борд на вълната си най-уязвим и може да се обърнеш. А той точно това направи, корабът силно се накрени и ние изпопадахме от койките на пода. Размина се, но бяхме на косъм от обръщане и потъване.
Друг подобен случай имах на малките катерни тралчици, продължава старият моряк. Гръцки кораб, натоварен с портокали, беше заседнал до Балчик, в района на Тузлата. Пътувал към Румъния, където има местност със същото наименование, и се объркал. Капитанът му се свързал с румънските спасителна служба да изпратят влекач, за да го издърпа, но това става в наши териториални води и логично бе да се възползваме от възможността сами да извършим операцията, която се заплаща. Командващият флота заповяда да осигурим спасяването на кораба и екипажа, като изпрати катерните тралчици. Моята задача беше да забавя пристигането на румънския влекач, докато дойде българският „Родина”, който по това време минаваше Босфора. Няма да се впускам в подробности как успяхме да задържим румънците, за да печелим време, важното е, че до другата сутрин нашият кораб успя да отиде първи и да издърпа гръцкия параход. Лошото стана, когато тръгнахме да се прибираме. Някъде около Кранево вълнението стана много силно и малкият катерен тралчик така се заклати три пъти, че бяхме пред обръщане. Това бе може би най-опасното приключение през целия ми моряшки живот, каза кап. Зоро.
Как съм реагирал, ли? В такъв момент не мислиш за себе си, реакцията ти е да спасиш кораба и екипажа. Мобилизира те до безкрайност, без някой да ти е заповядал как да действаш. Тогава бях мичман, отидох на руля и завих срещу вълната, за да избегна фаталния страничен удар.
Много са тежките преживявания на море. Няма да забравя лошото време, което ни хвана по време на гребен ветроходен поход с курсантите към Мичурин. Бях ръководител на катедра „Морска практика“ и ме назначиха за началник на летния лагер в Созопол. Бяхме 7-8 лодки с по 12 души във всяка от тях и непрекъснато броях дали всички са над водата. В такъв момент най-важното е, нито с изражението на лицето, нито с някое действие да издаваш, че е страшно. Всички те гледат в очите и, ако си усмихнат и пускаш по някоя шега за разведряване, това веднага вдъхва кураж на останалите от екипажа.
Веднъж бяхме до Мурманск с кораба „Вола”. На борда бях с курсанти от втори курс. Разговаряме на мостика с капитана, Николай Марчев - тогава най-младия в търговския ни флот, когото също бях обучавал в последната му година като курсист. Излязаме в открито море и ни връхлита щорм. Започваме да щормуваме, насреща вълната е огромна, залива кораба чак до бака. Усещам, че курсантите са уплашени и казвам високо пред тях на капитан: „Хайде на бас, че мога да отида до бака и да се върна.“ А той: „Ако отидеш, ще надуя сирените на кораба”. И отидох - държа се за реите, заливат ме струи вода. Кап. Марчев наду корабните сирени, а момчетата от мостика започнаха да се смеят и да ми викат: „Зоро, Зоро!“. Някак си отведнъж страхът им от морето изчезна и се развеселиха. Целият бях мокър като кокошка и премръзнал, беше още ранна пролет. Обаче важен беше урокът пред кадетите как се преодолява страхът, да разберат как шегата, ведрото настроение на капитана, може да поддържа духа на кораба в критичен момент.
Лакърдиите много помагат на кораба - продължи старият моряк. Веднъж изкарах 5 месеца и 20 дни на кораб на „Океански риболов“. Бях на „Гларус“ като втори помощник капитан, макар че имах сертификат на старши помощник, но бях нов за риболова и отстъпих това място на друг. На борда все бургазлии, но бързо ме възприеха. Особено след една импровизация по микрофона. Беше неделя, когато са мачовете. Всички много държаха за своя отбор „Черноморец“ и започнах да имитирам по корабната транслация радиопредаване на футболната среща, която се провежда в Бургас. Викам в микрофона: Еди кой си напада, може би гол, ех, не, не!... Всички хем чувстват, че от кораба се предава, обаче вярват, че наистина слушат „на живо“. Стана много весело. Получи се нещо, което не спохожда, иначе много често риболовните кораби, където условията са такива, че дълго време не виждаш бряг, както се казва - без цветя, без разлистени клони, без любов. Затова гледах, колкото се може по-често да пускам по някоя лакърдия, за да става забавно.
Помня голям смях падна на кораба, когато им разправях как с рулевия Ончо, арменец, по време на престоя ни в Лас Палмас отидохме в града. Той щеше да купува тамян и искаше да го придружа, защото съм знаел испански (бях научил няколко израза). До града слизаме с тролея, билетът струва 8 песети, на испански - очо песети. Идва контрольорката и казва: „Очо пезети“. Викам: „Ончо, каза ти да плащаш.“ Хайде бе! Не вярваш ли и питам кондукторката, колко песети, а тя: „Очо“. Арменецът се шашва: „Бре, от къде знаят името ми? Тези испанци са факири!“ Плати билетите. На връщане същият номер се повтаря, кондукторката пак вика: „Очо“. Не разбра майтапа, но всички на кораба се заливаха от смях.
И сега всички ме знаят като много весел човек. В характера си го нося от моя баща. Той беше същият. Дори на неговото погребение хората се смяха. След като го погребахме, като най-старши организирах дълга маса в двора, на която се събраха неговите приятели. Всеки си спомня по нещо за него и започва смях. Идват съседи и ми се укоряват: „Абе, Васко, много се смеете, моето момче, на погребение сме!“ Отвръщам им: „Нека така да запомним баща ми!“.
Никога няма да забравя концерта, който съвпадна с моята 50-годишнина в Морското училище. По начало бях по веселата част при всички концерти на художествената самодейност. И тогава заедно с моя партньор Бъчваров пак бяхме конферансиета при представянето на нашия колектив. Без мое знание водещият на цялата концертна програма Стен Лазаров подготвил един скеч и започват да пеят: „Бати Зоро тези дни 50 навършва, затова пред него днес снаги ще кършим…“ Помня само този куплет и как после обявиха: „Нашият любим преподавател Василев навършва 50 години!“. Цялата зала скочи на крака и завика: „Зоро, Зоро!..“ Всички скандираха, а сред тях имаше и мои възпитаници, адмирали от флота, капитани. Просълзих се и, след като се смълчаха, казах: „Ако мога още веднъж да преживея живота си и пак така да ме приветстват накрая, ще го повторя по същия начин.“ Големи овации, голям смях падна. Сега като тегля чертата, много ми се ще наистина да съм успял да предам от тази тъй нужната ведрост на младите капитани, страшно много ще им трябва в морето - добави старият моряк.
Стефан Денков
