В днешния неделен изборен ден ви припомняме разказа "Юряяя!" на един от класиците на българската литература - Димитър Чорбаджийски, който всички ние познаваме най-вече под името Чудомир. Този разказ е написан през 30-те години на миналия век, години преди Чудомир, както днес казваме „да влезе за кратко в обувките на политик" в Народното събрание през 1966 г.
Една кратка хумористична картинка от онова време, поръсена с хумор ни я припомня Радио Варна":
"Нямаше партии тогава, нямаше партизани, нямаше закони за задължително гласуване - кой за когото си искаше, за него си спускаше бюлетина. Комуто пък не дохождаше и на ум даже за избори, като на дяда Рача Чобана, стоеше си горе в планината при козите, свирукаше си с тънка свирка кокаляна, дялкаше си с тънко ножче шарени хурки, живееше си на свобода и чист въздух н никой не го диреше, никой го не търсеше.
С години не слизаше в село. Забравил беше и сряда, и петък, и празници и ако му донесяха горе шарено яйце, да речем, ще се сети, че е Великден, ако му донесяха варено жито, ще познае, че е задушница.
Нито беше учен, нито от писмо разбираше, но от стара майка дете беше козарят и рядко от устата си отърваше приказка, ама речеше ли я, ръб ще улови и на място ще тропне като четвъртит камък на нов зид.
.....
Тъй си живееше като горско пиле из усойните и по чукарите на Самодивец и мъдри думи думаше, ама от политика, от закони, от избори не отбираше нищичко.
Не щеш ли, един ден му пратиха хабер по Тодора, че трябва да слезе в селото да гласува. Такъв закон излязъл, такава наредба наредили - щом има избори, всеки, мъж трябва да гласува. Инак - глоба голяма!
Мъркал старият козар, пухтял, сърдил се, па като разбрал, че и три кози няма да му стигнат да плати глобата, ако не иде, стегнал се и поел за село с ямурлука, с гегата на рамо, със силяхлъците на пояс и двете кози кожи на бедрата.
Като стигнал в село, не се отбил и в къщи даже, а, направо отишъл в общината да си свърши работата, че тогава. Оттам го препратили в училището, където ставал изборът.
Влязъл дядо Рачо плахо-плахо, свалил гегата от рамо и като всеки глух човек извикал силно:
- Помози ви бог, момчетааа!
- Дал ти бог добро, дядо Рачо! Добре дошъл, добре дошъл! - обадили му се двама-трима.
- Викали сте ме нещо, ми каза наш Тодор отзарана. Глоба имало, кай, ако не дойда, и аз, ща не ща, пристигнах, ама за какво ме викате, и аз не зная!
- Ний не те викаме, а законъъът, законът те вика - му рекъл председателят на бюрото.
А старецът, нали не чува, стои си прав на едно място, гледа на шарено и не знае где да си дене ръцете.
- Да гласуваш те викаме, да гласуваааш!.... Гласа си да дадеш, та кмет и съветници да изберем!
- Кое кайеш? За глас ли нещо спомена?
Председателят се доближил до него, навел се над ухото му и за да го разбере по-добре, извикал му още по-високо:
- Дядо Рачооо - рекъл, - ще влезеш ей тука, в тъмната стаичка, и ще си пуснеш гласааа. Гласа си ще пуснеш! Разбра ли?
- Хоо... - кимнал с глава старецът. - Това ли е било цялата работа! За това ли ме карате половин ден път да бия? Гледай ти закони! Гледай ти наредби и хорски измислици! Гласа, а? Че да го пусна - рекъл, - що да го не пусна, нали ще отърва глобата?
И като се намъкнал в тъмния ъгъл, окашлял се, опънал шия и изревал, колкото сила има, три пъти, та пръснал бюлетините като перушина из стаята:
- Юряаа!... Юряааа!... Юряаааа!-...
Пуснал си цял-целеничък гласа човекът, изгледал ги самодоволно, метнал гегата на рамо и поел накъм вратата...
То беше някога.
Где сега такива гласовити хора по нас?
