Юлиян Атанасов, Специално за parallel43
... Каквото и да напиша, думите не стигат да изкажа впечатленията си от поредната среща с хора от родопския край. Винаги съм знаел, че те са едни по-други нашенци, откъснати от градския начин на живот, работяги хора, добродушни, Човеци. С тях раздумката може само и единствено да те направи по-богат душевно. И по-мъдър!...
... Настаняваме се със семейството за кратък летен отдих във ваканционното селище „Романтика” край Кирково, има - няма на десетина километра от Маказа, границата с Гърция. Тук сме за шести или седми път и всякога е сякаш още по-магично. Кокетните еднотипни фамилни къщички са накацали почти върху язовир Домище, водите аха-аха да отмият верандите, а вечер след 18 часа отвсякъде се носи примамливият аромат на сочно българско барбекю.
И понеже не сме заредили на идване домати за първата романтична салата, решавам да купя малко родопски градински домати, килограм – два, та да напълним купата за традиционния аперитив вечерта. Палим колата с тъста колата и отиваме до първото и най-близко село – Завоя. Спускаме се по уличката, която цепи селото на две, и караме съвсем бавно с надеждата да зърнем някого. В градините по дворовете и от ляво, и от дясно – корени домати колкото си щеш. Бол. Червени, зелени, много. Само че няма жива душа да попитаме кой продава. Наближаваме малкото площадче някъде около центъра на селото, макар че център е условно казано, ама е малко по-широко там, и настигаме възрастна женица, по селски облечена, с традиционната селска забрадка, леко приведена, нанизала под мишница бяла кофичка, празна. Спираме колата, а аз засичам жената на тротоара и поздравявам учтиво.
„А-а-а-а-а, здравей, здравей, момче”, казва дружелобно тя и веднага ми вдига акциите с това „момче”, щото не съм в първа младост. Лелче, викам й, имате доста домати по градините. Кажи ми някой от вашето село, който продава, та да си купим малко.
Жената ме поглежда доста учудено и категорично отговаря: А-а-а-а, тук никой не продава, момче. Никой не продава домати, повтаря тя за по-сигурно. И пита: А на теб за какво са ти?
Казвам, че идваме чак от Варна и не сме си купили от Лидл и Кауфланд от Кърджали, защото ни се хапва градински домат, а търсим да купим един-два килограма.
Като чува това, жената, после разбирам, че се казва Яна, отсича: „Че ела сега у дома, я ше ти наберем домати за салата. Обърнете колата, ей там е нашата къща...”
Обръщаме колата и тръгваме след жената. След стотина метра спираме пред хубава, добре поддържана къща с доста голяма градина. Още докато се освестя, родопчанката е вече между корените домати, покрити с найлон, и пълни кофичката, която носеше, не зная за какво. Питам я как е реколтата тази година, а тя отговаря: Доматите шумнаха, момче, шумнаха тая година. Миналата бяха по-добре. Ама има, не се оплакваме...
Леля Янка напълни кофичката за минути, после се присети нещо и каза да я изчакам. След малко се върна, загърнала в престилката няколко пресни краставички и няколко зелени пипера. По-вкусна да ви е салатката, вика.
Вадя 20 лева, 2 по 10, и благодаря, като и ги подавам с пожелание да е жива и здрава. Тя реагира като ужилена:
А-а-а-а, не, не, не, не! Ние домати не продаваме, момче. Аз ти ги давам тия заради душиците на мама и тате, да им се види...
Подхващаме спор и казвам, че не мога да взема зеленчука, ако не си го платя. Това е нейният труд. Подавам парите, опитвам да ги пъхна в престилката й, тя ми блъска ръката и не спира да вика: Не, не, не, не... То е за здраве, леля...
Благодаря сърдечно и си тръгвам от село Завоя, но нещо ме човърка отвътре. Мисля си нещо. Вечерта естествено забъркахме най-вкусната салата на света – дъхав родопски градински домат, хрупкава краставичка и прясно пиперче...
... Два дни по-късно в село Кирково редят пазар. Отивам аз, решен нещичко да направя за тази прекрасна отрудена родопска женица. Спирам до едно камионче с дини и посочвам на търговеца най-огромната. Повече от 10 килограма излезе. Мятам я на задната седалка на колата и право в село Завоя. Къщата зная къде е, направо спирам пред нея в едно тясно пътче. На двора, досами вратнята, е седнала на един пън леля Яна, а до нея, леко приведен, мъж в синя робошка нещо чопли земята. Жената ме познава, още докато слизам от колата, и поздравява сърдечно: Аа-а-а, добре си ни дошъл!
Вадя аз триумфално динята от колата и я мъкна в двора. Лельо Янке, викам, имате голяма градина, ама май нямате бостан. Та съм ви донесъл една хубава диня...
Тя обаче ме прекъсва: А, и бостан си имаме, ама толкова големи дини – нямаме. Да си ни жив и здрав!
В това време мъжът се поизправя и докато държи мотичката, се представя: Данчо съм аз. А теб как те викат?
Подхващаме приказка за живота. Питам ги как я карат на село, стигат ли им пенсиите. „Стигат, как да не стигат. Аз още 20 лева ако вземам, ще станат 600. Ама за какво са ми повече?”, пита леля Янка. „Ние всичко си имаме. На -зеленчуци бол, имаме си животинки, дават мляко, правим си сирене, на магазина ходим само за хляб”, включва се бай Данчо.
И учудващо за мен заговорва за политика. Какво да ти кажа, момче, не са наред наще политици. Пак избори ще правят. Казаха, че досега 840 милиона лева са похарчили за избори. Грехота е туй, да знаеш...
След което се замисля малко и както е с мотичката в ръка, посочва разровената земя пред него. „Всички сме гости. Оттук идем и там отиваме. Ама не го разбират някои хора това. Човек е роден да дава!”, заключава мъдро бай Данчо и това обобщава цялата житейска философия. Не само неговата. На родопчанина. На широката и богата родопска душа...
И докато бистрим политиката с бай Данчо, леля Янка пак е напълнила престилката с домати, краставици, пипер, лучец е сложила, че и два-три патладжана. Напълнила е торбичка здрави родопски картофи – гордостта на онзи край. За пари естествено не дава и дума да се изговори. И докато пренасям към колата, тя засилва мъжа си у дома, защото видиш ли, не може салата без ракийка! А бай Данчо ми подава на изпроводяк бутилка домашна гроздова. „Сами си я варим. Брат ми има казанче у дома. От нашта ракия глава не боли”, казва добросърдечно леля Янка...
Тези мъдри и работливи родопчани са скромни и естествено не искат да си правят снимки. Обикновени хора сме ние, казват, пък и сме стари вече. Снимай младите, в нашия край има, казват на изпроводяк двамата...
... А в техните думи има правда. Защото покрай общуването с леля Янка и бай Данчо за пореден път се срещнахме с едно прекрасно младо момиче от съседното родопско село Чакаларово, последното преди гръцко. Запознахме се с Яница преди 3 - 4 години, при едно от поредните си посещения в „Романтика”. Тогава това усмихнато и чаровно момиче работеше на рецепция на хотела и някак неусетно и бързо се сприятелихме. Тя хареса много нашата дъщеря Валерия – Карина, тогава на 8 – 9 години, ние пък поканихме Яница на нашето барбекю и приказката потръгна от самосебе си. И тогава, и сега, когато отново се видяхме, Яница изсипва с автомобила си пред нашето бунгало буквално цялата палитра от селската им градина в Чакаларово – вкусни родопскии домати, краставички, пипер, лучец, картофки, патладжан... Чуди се какво да ни донесе. И макар вече да не е на работа в „Романтика”, намира време да ни погостува. Яница е завършила тази година маркетинг в Пловдивския университет и в момента оглежда офертите за работа. Умно, мислещо момиче, с визия за нещата от живота, за съвремието, надарена с типичната родопска мъдрост, добра и отзивчива. С богата душевност – богата и широка като небето над Родопите...
И с друг млад човек родопчанин ни срещна този път съдбата – кметът на родопското село Шумнатица Ваньо Трендафилов. Но за това се изкушавам да разкажа някой друг път...
... Та ако обобщя, Родопите са магия не само като природа и красота. Магия и вълшебство са с хората си – ония, които животът е научил що е това Добро и що е това да даваш от сърце. Слава Богу, че такива хора има. Те това е богатството на Отечеството ни!...
Варна – Родопите – Варна
Август 2024 г.
