Днес, 14 август, поетът Борис Христов навършва 76 години. В няколко реда за него ще си спомни музикантът Теодоси Спасов.
„С Борис Христов се запознахме през 1984 г. във Варна. Той беше дошъл на наш концерт в бара на хотел „Черно море“. По това време Веселин Койчев – китара, Дочо Панов – бас, Дарин Бърнев – перкусия и композитор, и моя милост – кавал, бяхме създали студентска джаз група в Пловдив и се радвахме на голям успех и популярност в студентските среди.
След концерта Борис ни поздрави и дълго говорихме за музика, за Милчо Левиев, за смесването на стилове и влияния в изкуството. Неговите думи бяха много окуражаващи за нас и ни стимулираха да продължим да създаваме музика в същата посока. Борис Христов беше за нас огромен авторитет и бяхме чели вече двете му невероятни стихосбирки „Вечерен тромпет“ и „Честен кръст“, които бяха настолни книги за нашето студентско поколение.
По-късно през 80-те се сближихме с Борето и имах щастието да пътувам и свиря заедно с него по време на поетичните му срещи с почитатели във Велико Търново, Благоевград и на други места в България. Станах пряк свидетел на хипнотичното въздействие върху публиката на неговото слово и поезия. Колко естествено и по човешки се случваха тези срещи, колко гениално и вечно звучаха стиховете, изречени от своя автор. Бях щастлив, че имам такъв приятел – магьосник на българското слово.
Последваха много срещи и разговори през годините с Борето, които ме обогатяваха и ми даваха сериозна опора в музиката и в светогледа ми. Заедно работихме по подбора и оформлението на един от значимите за мен музикални албуми – „Братимене“, дори Борис даде името му, което е неповторимо. Аз нямам братя и сестри, но братименето между мен и Борис Христов ще компенсира в духовно отношение това божие решение в моя живот.
Честит юбилей, скъпи братко!
(Текстът е част от по-голям материал от 2020 година, свързан със 75-годишния юбилей на твореца, публикуван в платформата „toest.bg".)
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави -
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се - никого в тая нощ не забравяй,
господи, слязъл на пътя с колесницата бяла.
Дай на бедняка спокойствие - до обяд да подреме,
пари на глупака - да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета - напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака...
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия, господи, нозете на моята майка.
