Биляна Петринска е талантлива актриса и певица, прекрасна жена, страхотен човек, чудесна майка, вдъхновяваща дама, приятен събеседник и личност, която не спира да ни изненадва приятно. Аристократизмът, който излъчва, както и мъдростта й дават пълнота на всяка изиграна роля. Звездата от Народен театър “Иван Вазов”, участвала в хитови постановки като – „Калигула”, „Жана”, „Животът е прекрасен”, „Почивен ден”, „Идеалният мъж” , „Синята птица”, “Казанова” и много др., Представяме интервюто й пред "Varnautre.bg".
– Биляна, как се отрази кризата с коронавируса на хората от изкуството?
– Лично аз си починах добре. Беше като пречистване. Иска ми се да вярвам, че ще излезем от тази ситуация по-разумни, че ще израснем като общество, за огромно съжаление обаче с времето надеждата ми придобива все по-илюзорни очертания.
Когато започна извънредното положение си казах: „сега всеки остава с това, което е отвътре“. И вярвам, че така е станало. Друг е въпросът какво промени това. Иначе при мен скука нямаше, защото цялото ми време беше запълнено с моя син Адриан, а това само ме прави още по-щастлива.
Не само у нас, но и по света е тъжно. Сценичните изкуства много пострадаха. Необходимостта от живия контакт е ключова, не само за артиста. Възстановяването ще бъде продължителен процес, но вярвам, че нещата ще се подредят към по-добро. Но отказвам да приема, че това е новото нормално…не искам да вярвам, че това е новият ни начин на живот, в изолация, в подозрение от всеки кихнал. Може би някой ден всички ще минем през това… и то няма да е такава опасност за нас и толкова непозната, но дотогава ще трябва самодисциплина. Така или иначе ние никога не можем да видим “Голямата картина”. Не ни е дадено.
– Заради пандемията през тази година беше отложен един от най-обичаните театрални фестивали у нас – „Варненско лято“. Кои са били Вашите най-емоционални срещи с варненската публика през годините?
-„Варненско лято“ е един наистина голям празник. С прецизно подбраната си и богата програма, този фестивал е събитие от голямо значение не само за варненци, а и за региона. Винаги, когато съм гостувала, съм се чувствала като у дома.
– Защо се насочихте към актьорската професия?
– О, сложен въпрос. Бях честна със себе си и се запитах какво би ме правило щастлива и мога да го правя без усилие. Обичах литературата, музиката, изобразителното изкуство, танца… и реших да съюзя всичко това в професия. И ето го резултатът. След това разбрах, че има неща, които трябва да преодолявам и сцената ми помогна за това. Разбира се, това е само началото. Изисква се доста труд и характер на актьорското поприще, но всички музи, които ме вдъхновяват си помагат взаимно. Симбиозата е прекрасна. В професията на актьора тази поливалентност е повече от необходима. Не само конкуренцията (доколкото я има тук) те задължава, а и твоето усещане за професионализъм, самокритичност, личностно развитие и себеутвърждаване.
– Какво Ви даде и какво Ви отне това решение?
– Професията ми е най-хубавата на света. За мен най-вече важното е това, че работиш със себе си. Всяка роля е вглеждане в човешкия характер, вътрешно обогатяване, уроци по емпатия. Винаги съм се увличала по психологията и това ми е било много полезно. Да разглеждаш човешката природа и да работиш с тази материя е много интересно, но и трудно, и често мъчително, защото трябва да си признаваш неща, които не са много лицеприятни. Аз съм в професията, защото искам да търся и създавам Смисъл.
– Спомняте ли си първото си излизане на сцената? Има ли я тръпката и до днес?
– Първото ми излизане на сцена е било доста преди Колежа (Театралния колеж "Любен Гройс"- б.а.). Като дете обичах да рецитирам, да пея, да танцувам, но първото ми осъзнато актьорско е в Колежа. Притеснение – не, по-скоро щипка необходим адреналин, няма начин без него.
– Коя от ролите, в която сте се превъплътили до момента, бихте определили като емблематична за Вашето развитие?
– Надявам се тепърва да ми предстоят емблематични роли. Една от значимите и сложни роли, върху които работих и развих е в „Котка върху горещ ламаринен покрив“.
Името си изградих изцяло в театъра. Много обичам театъра, но бих снимала с удоволствие. Бих могла да обърна внимание повече на кино и телевизия, ако има достатъчно интересни сценарии, разбира се и ако те имат нужда от мен като актриса, което в никакъв случай не значи, че биха изместили театралната страст у мен. Колкото повече истории се пишат, толкова повече биха били успешни, и толкова повече биха залагали на различна палитра актьори, не на едни и същи лица, както бе в един период от време всъщност.
– Работата, с кои от режисьорите беше най-голямо предизвикателство за Вас? Има ли формула за успех при артиста?
– Човек може да се учи от всеки, с когото се среща на сцена, стига да поиска това. Друг е въпросът, че нямаме много режисьори. Работила съм с доста от големите имена и всеки е различен в похвата си и метода на работа с артиста и това е чудесно. Притесненията ми са идвали от това, че тук сме “малка група хора”, всеки има някаква предварителна “представа”за теб, а изненадата от съвместна работа понякога е много приятна и нужна дори, защото хората се преоткриват.
Трябва ни повече смелост май. Никога не съм държала или искала да играя красавици. Когато работех върху ролята си в „Кълбовидна мълния“ лично съпругата на Иван Радоев ни поздрави за превъплъщението и образите. Предизвикателство бе тя да те гледа, а и образът бе доста далеч от мен, различен. Всяка хубава жена може да играе “просто хубава жена”, но другото е по-интересно и сложно.В професията не е достатъчно да си просто хубавка.
Сега в сферата на Instagram и Facebook лайковете валят безспирно. Доста хора градят самочувствие на това, кой, колко и дали ще лайкне снимките им, дали ще ги разпознае от сцената или телевизионния екран. Съвсем не така лековато стоят нещата в реалния живот и професията, където, за да се задържиш трябва освен даденото ти от Господ, да вложиш също много работа и сила на характера. А да си сложиш секси снимка и да станеш звезда за една вечер не е като да си задължително добър актьор. Разбира се, нужен е и късмет да се срещнеш с правилните хора.
– Има ли роля, която мечтаете да изиграете?
– Не.
– Делите ли ролите на малки и големи? В кои случаи отказвате предложени Ви роли?
– Не ги деля. Има малки прекрасни и големи и плоски. Има лошо, както и добре написани роли.
– Магията на театъра, на киното или на телевизията Ви заплени най-силно?
– Тръгнах с идеята за кино, но театърът е друга магия. Пробният камък за актьорско можене, присъствие и вътрешна пластичност е сцената, не камерата. Пред камерата може с кратък образователен курс и талантлив режисьор – да ползваш натуршчик, човек нямащ представа от професията. Ще го монтираш добре и ако кастингът ти е подходящ, може да ти донесе огромен успех, дори и Оскар. В театъра не си правиш тези илюзии.
– Участвала сте в редица чуждестранни продукции, кое е по-различното при работата с професионалисти от други страни?
– Не съм участвала в толкова, колкото ми се иска. Тук няма кой знае какъв шанс. Мъжете в това отношение са по-облагодетелствани. Киното извън пределите на България е индустрия. Но където и да си, всичко опира до личността. Тя прави процеса.
– Разкажете ни за гастрола в Musikverein, във Виена, заедно с диригента Йордан Камджалов. Как бихте описали това преживяване?
– Дори не съм си и мечтала за такова участие. Това беше страхотен подарък. Щастлива съм, че ми се случи. Има музиканти, които цял живот мечтаят да стъпят в Musikverein. Беше голяма емоция. Още повече, че пътувахме със сина ми. Баща му го носеше в раница из Златната зала, зала „Брамс“ и кафе-следкарницата… На 5 месеца Адриан е бил в залата, в която са присъствали велики личности като Брамс, Лист, Шопен, Чайковски, Щраус, Вагнер, Стравински, Шостакович, Малер, не е ли велико… срещнал се е с музиканти от екипа на Рикардо Мути, световни личности.
Залата се слави с най добрата акустика в света. Наистина е вълшебно да пееш там. Гласът ти се рее някъде около и над теб. Щастлива съм че стъпих на тази сцена и че имаме още амбициозни проекти за концерти с Йордан Камджалов.
– Кое е специфичното при изграждането на качествен дублаж, когато трябва да заплените зрителите и слушателите единствено с гласа си?
– Не всеки може този занаят. Това е ясно, въпреки че някои си мислят, че е доста лесно. Аз лично обожавам тази си работа. В нея са съчетани музикалност, слух, ритъм, усет за характер, и, разбира се, природни данни като гласови възможности, тембър… Няма как ако не притежаваш всичко това да покриеш образ с глас. Още повече чисто ритмично незнаейки езика, например ако е корейски, да се ориентираш в ритъма на героя изисква доста вътрешна пластичност. Героят в кадър не може да продължава да говори, а ти да мълчиш зад микрофона или обратното. Това е едно от правилата, за чието нарушение най много се следи.
– Вие пеете, рисувате , непрекъснато ни изненадвате с нови таланти, какво още да очакваме ?
– О, аз и плета и бродирам, но отдавна не съм го правила… а и не мисля да го превръщам в бизнес, но кой знае!? Обожавам танците. Сбъднах преди време мечта да участвам в танцов спектакъл. И то с най-добрите – балет „Арабеск“ и хореографът Мила Искренова. Танцовият театър е мой любим жанр. Каня се да посетя курс по аржентинско танго, но сега с този вирус…
В момента в Народния театър с моите колеги подготвяме премиера на поетичен спектакъл по стихове и писма на Вазов и някои от неговите любими жени-музи. С този спектакъл ще честваме 170 години от рождението му. Премиерните дати са 7, 8 и 9 юли, когато всъщност е рождената дата на Вазов. Следващи дати са 29, 30 и 31 юли както и 5 и 7 август.
Екипът е повече от вдъхновяващ. Драматургът, чието дело е колажът от текстове в спектакъла, е Мирела Иванова. Режисьор е актрисата Бойка Велкова. Музиката е на Теодосий Спасов, костюмите - Нина Пашова, пластика - Мила Искренова. Много съм щастлива от поредната си среща с тези творци. Човек винаги си дава сметка доста по-късно, но аз имам опит с някои от тях. Другите колеги на сцената, които влизат в ролите на музи на поета са Параскева Джукелова, Ева Тепавичарова и Радина Боршош. В ролята на самия Вазов и разказвач е Ненчо Костов.
След като излезе премиерата, влизам в студио, за да запиша песен, която е част от проекта на Игор Марковски “Пеещи артисти”. Игор има страхотни идеи и аз много се радвам, че бях поканена от него да се включа. Партнира ми известният тенор Марио Николов. Това е друга моя мечта, която е на път да се сбъдне. Много е важно да си намериш продуцента, а аз смятам, че с Игор тепърва започвам да разкривам една голяма част от себе си. Разбира се, предстои и видео към песента, също по идея на Игор.
– Общувате ли със зрителите след представление? Кои са най-добрите думи за Ваше изпълнение, което сте чувала? А има ли и критики?
– Разбира се. Често има хора, които те изчакват на служебния вход и се снимат с теб. Поднасят благодарност и цветя. Винаги е мило да се видиш с публиката. Имаме инициатива в театъра “Зад кулисите с…”, тогава с група зрители обикаляме зад кулисите и им разказваме интересни неща от театралния процес. Има деца, чиито очи греят от това и съм сигурна, че това възпитава. Прекрасно е да усетиш, че си развълнувал някой. Не вярвам някой да те изчака за да ти отправи критика, но би било интересно.
– Трудно ли човек излиза от роля – в театъра и в живота?
– При всички положения напрежението е голямо заради концентрацията в работата. Отпускането на психиката е личен процес и няма формула.
– Откъде идва любовта към Италия, свързвате ли я с някакъв специален момент, спомен ?
– Нямам идея. Просто звука на езика ме вълнува, може би е заради музиката в него, а и красотата на Италия, архитектурата, храната…
Преди години, когато бях малка приятели на родителите ми ми донесоха подарък зимни кънки от Болоня. Тогава в България бе невъзможно да си ги закупиш. С дъщеря им се виждахме лятото… Няма да забравя едни цветни еспадрили, с които дойде едно лято… Очите ми останаха… Това явно ме „беляза“ за цял живот.
-Кои са книгите, които са оставили отпечатък във Вас ?
– Много са, дори някои няма да си спомня. Обожавах да чета. Като идех при баба и дядо по цял ден лежах и четях. Не се хранех дори, четях. Сърдех се, когато ме прекъсват за обяд… Спомням си колко бях впечатлена от Оскар Уайлд – “Портретът на Дориан Грей”. В случай, че трябва да отбележа няколко, списък е този: Дж.Керуак – “По пътя”, Габриел Г. Маркес – “Любов по време на холера”, Дж.Стойнбек -“На изток от рая”,”Шагренова кожа” – Балзак, “Мадам Бовари” – С. Д. Бовоар, Георги Господинов – “Физика на тъгата”, “Непосилната лекота на битието”- Милан Кундера, “Ана Каренина”- Толстой, “Закуска в Тифани” – Т. Капоти, “Изворът” – Айн Ранд… Разбира се има и доста други, които в момента изпускам…
– Каква е Биляна Петринска без маска и грим?
– Ами… същата тя… Просто с маска и грим разказва историята на друг човек.
– Как бихте оценили развитието на българския театър в последните години? Приемат ли се стойностните постановки, които носят послание и карат хората да се замислят, или в по-голямата част публиката предпочита по-леки, комедийни заглавия? Възможно ли е да се намери балансът според Вас?
– Трябва да има баланс. Под слънцето има място за всичко и всеки. Въпросът е ти с какво ще се свържеш. И с каква честота ще трептиш. Не ме интересуват ниски трептения. Обожавам комедията като жанр. Изключително труден. Но не говоря за тв-шоу. Има всякаква публика. Да, в последните години всичко стана лесно смилаемо и лесно заместимо. Хората поглъщат лесно смилаеми текстове, поведения, лесно разгадаеми и очаквани готови формули, щампи. Това се разпространи като зараза и се качи и на театралната сцена. Неочакваното мислене, парадоксалното, противоположното, абсурдното, фантазията, асоциативността и подтекста в театъра са онова, което го отличава и се базира на по-широки познания и богат личен опит. Театърът е именно това. Той не е шоу. Той е “високото”. Театърът би могъл да е онова камъче в обувката, което е неудобно и те кара да задаваш въпроси и да ровиш в Човека, не те оставя на мира.
– Какво си пожелавате оттук нататък в личен и професионален план? Какво пожелание ще отправите към Вашите почитатели?
– Да бъда тук и сега. Какво е могло да стане и какво ще става са игри на ума. Трябва да живееш в този миг. Някой бе казал, че истински щастлив е онзи, който не само бързо свиква с новото, но и още по-бързо отвиква от старото. В професионално отношение бих искала да работя с повече режисьори, с които взаимно да се провокираме, да ми се случват сценарни и друматургични текстове, с които да се припознавам. Пожелавам си синът ми да расте щастлив и да е в среда, в която има алтернатива. Благородната и благодатна почва изисква по-развито и осъзнато общество. Това му пожелавам.
Снимки: Елена Спасова и Студио КАРЕ за #URBN