Беднякът милионер“ на Дани Бойл за бедно индийско момче, което печели „Стани богат“, е сред легендарните заглавия в киното. „Белият тигър“, адаптация по роман на индийския писател Аравинд Адига (издаден и у нас от „Жанет 45“), се е отправил по същия път, но по същността си е абсолютен антипод на „Беднякът милионер“.
Филмът тръгна премиерно на 13 януари в няколко киносалона в САЩ, но в условията на пандемия широката публика, включително и българската, очаква онлайн премиерата му в „Нетфликс“ на 22 януари.
„Белият тигър“ е сравняван от мнозина критици с „Беднякът милионер“ – защото в центъра и на двата е млад индиец, който тръгва от най-ниската каста на Индия, за да спечели пари в края на филма. Двамата мъже обаче постигат успех, използвайки различна морална философия, отбелязва Питър Брадшоу в „Гардиън“. Самият Адига, който получи „Ман Букър“ за романа, също коментира сходствата между двата сюжета – по думите му те хвърлят светлина върху живота на бедните индийци, игнорирани дори от кинаджиите в собствената си държава.
Специалистите определят „Белият тигър“ като комедиен трилър. Това е история за слугуването, омразата и любовта, за печелене на пари през или чрез капитализма, за „доволната усмивка, която изниква на устните на един слуга, когато е изпълнил поръчението на своя господар“, както казва главният герой Балрам (Адарш Гурав).
Историята му започва в бедно индийско село, в което малкият Балрам впечатлява учителите си с изключителния си устрем към знанието. Той демонстрира изключително самочувствие, възприема себе си като човек, раждащ се веднъж на поколение – толкова рядко, колкото белите тигри в природата. Когато семейството му изпада в крайна бедност, Балрам трябва да напусне училище. Вече поотраснало, момчето попада в заможно семейство, което въпреки завидното си богатство, натрупано от износ на въглища, ревностно държи да прибира наем от крайно бедното семейство на своя слуга. Патриархът на богаташите е наричан Щъркелът (актьорът и режисьор Махеш Манджрекар). Но всички се страхуват повече от по-възрастния му син, който тероризира бедните. По-либерален и толерантен е по-младият син Ашок (Ракджумар Рао), току-що завърнал се от САЩ с американо-индийската си съпруга Пинки (Приянка Чопра).
Амбициозен до безскрупулност, Балрам превръща в свое основно занимание спечелването на благоволението на господарите си и скоро успява – става персонален шофьор на Ашок и Пинки, които се гордеят, че имат по-човешко отношение към служителите си (поне донякъде). Тъкмо тогава се случва ужасен инцидент, това води до криза във взаимоотношението на двойката и разкрива самоомразата на Балрам. Тъкмо тя отключва устрема му към парите и не след дълго той вече управлява компания за частни шофьори.
Усмивката на Балрам наистина има много значения в този филм, отбелязва Питър Брадшоу“. Това празно хилене дава време на персонажа да анализира дали мрази господаря си зад фасадата от любов, или го обича зад фасадата от омраза.
Критикът на „Гардиън“ дава 4 от 5 звезди на филма и го нарича „сатира, достойна за Балзак“.
„Белият тигър“ е опасно приключение към успеха, което започва от гъмжащите с хора градски улици, вдъхновени от любовта на Адига към Дикенс и Балзак и е една наистина приятна история“, пише Брадшоу.
Не само Брадшоу прави паралели между „Белият тигър“ и „Беднякът милионер“. Дейвид Ерлих от „Индиуайър“ смята, че двете истории имат сходна сюжетна посока, но докато авторите и на двете смятат, че свободата не е евтина, то мненията им по отношение на това на каква цена трябва да бъде постигната се различават драстично. Иначе е като да търсиш паралели между „Пепеляшка“ и „Добри момчета“.Филмовата адаптация остава вярна на книгата, действието се развива бързо и ясно, отбелязва критикът на „Индиуайър“.
„Точно като основния си персонаж, движещ се стремглаво нагоре по стълбата на живота, „Белият тигър“ изглежда най-добре, когато поддържа бързо темпо и не спира да се оглежда в огледалото за обратно виждане – пише Ерлих. – Филмът започва на скорост с трима привлекателни двадесет и нещо годишни, бомбардиращи празен булевард в Делхи през 2007 г. Чувството за смисъл на режисьора Рамин Бахрани и представената гледна точка на хората от улицата му позволяват да атакува материала със същата сила, която се усеща и в книгата на Адига. Филмът е наситен с всички необходими гледки и звуци, за да оживее историята. Някои са опияняващи, други – отблъскващи, но заедно създават алхимията на парфюм от отчаяние, който започва да губи миризмата си, когато действието се забави.“
Филмът има няколко особено ярки хумористични момента. Единият от тях е, когато Балрам пише на китайския премиер, дошъл в Индия да търси инвестиции, съобщава "Площад СЛАВЕЙКОВ".
„Китайците – пише Балрам в писмото си – много обичат свободата и индивидуалната освободеност. Мисля, че може да се съгласим, че това е Америка от вчера, но ще бъде Индия и Китай от утре.“
Писмото продължава с излияния, в които споделя, че „бъдещето на света лежи в ръцете на жълтия и кафявия човек“. Следва историята му на слуга, на когото дори не плащат. Заради „предприемачески акт“ го търсят от полицията, споделя Балрам.
„В тази история грозното патенце се превръща в красив, богат лебед, но съдържа и горчиво предателство, разочарование, липса на родителска отговорност, смразяващо насилие и дори убийство, и въпреки това Бахрани успява да запази тона на филма сравнително лек“, пише Дейвид Руни в „Холивуд Рипортър“.
Желанието на по-нисшата класа да надделее на богаташите не може да се сравнява с това, което вече сме гледали в „Паразит“ например, но демонстрира същия тлеещ гняв на онеправданите.
